котва:
— Фелисин.
Видя как трепна лицето на Тавори, преди да се обърне с гръб към двамата и да се взре в гоблените.
Перла явно бе стигнал далече напред в разсъжденията си.
— Кога беше прекъснат контактът, адюнкта? И къде?
— В нощта на метежа — отвърна тя, все още с гръб към него. — В каторжническия миньорски лагер Чашата на черепа. Но няколко седмици преди това беше… изтърван контролът. — Махна към свитъка на масата. — Подробности, възможни контакти. Изгорете свитъка, след като го прочетете, и пръснете пепелта в залива. — Изведнъж се обърна към тях. — Перла. Капитан Лостара Юил. Намерете Фелисин. Намерете сестра ми.
Ревът на тълпата изригваше и заглъхваше на вълни из града. Сезонът на гниенето в Унта бе в своя разгар и в умовете на хилядите граждани гниенето взимаше своята дан. Започнала бе ужасната Чистка.
Капитан Гамът стоеше до стражевата будка при портата с трима изнервени стражи. Факлите на имението бяха загасени, къщата зад тях беше потънала в мрак, кепенците на прозорците бяха спуснати. А вътре в грамадното здание се беше свило последното дете на Паран, родителите вече ги нямаше след арестите същия ден, брат й се беше изгубил и сигурно бе загинал на един далечен континент, сестра й… ех, сестра й… лудост отново бе обзела империята с яростта на тропическа буря.
Гамът разполагаше само с дванадесет стражи, а трима от тях бяха наети едва през последните няколко дни, когато затихналият въздух по улиците бе нашепнал на капитана, че ужасът е неминуем. Нямаше разлепени прокламации, нямаше никакъв имперски едикт, чийто пламък да оближе и да възбуди дивашката завист и алчност на простолюдието. Имаше само три слуха, които бясно препускаха по градските булеварди, по задънените улички и кръглите пазарища като пустинни демони. „Императрицата е недоволна.“ „Зад поквареното имперско военно командване ще откриете лицето на знатното съсловие.“ „Купуването на военни постове е напаст, застрашаваща цялата империя. Чудно ли е тогава, че императрицата е недоволна?“
От Седемте града беше пристигнала рота Червени мечове. Жестоки убийци, неподкупни и неподатливи на отровата на златото на благородничеството. Не беше трудно човек да си представи причината за появата им.
Първата вълна арести бе извършена педантично и беше останала почти незабелязана. Отделения в тъмна доба. Имало беше малки схватки с домашната стража, ни едно имение не беше предвидило време, за да вдигне барикади или поне семействата да избягат от града.
А Гамът смяташе, че знае как е възможно да стане това.
Тавори беше вече адюнкта на императрицата. Тавори познаваше… своето съсловие.
Капитанът въздъхна и закрачи към малката вратичка до портата. Вдигна тежкото желязно резе и го пусна да издрънчи на камъните. Обърна се към тримата стражи. „Нямаме повече нужда от службата ви. В амбразурата ще си намерите кесиите с платата.“
Двама от тримата стражи в броня се спогледаха, единият сви рамене и тръгнаха към вратата. Третият не помръдна. Гамът помнеше, че се беше представил с името Колън — кюонско име. Беше го наел най-вече заради внушителната му фигура, а не за нещо друго, макар опитното му око да бе доловило известна… самоувереност в начина, по който мъжът носеше снаряжението си, безразличен сякаш към тежината му, с намек за воинско изящество, присъщо само на професионален войник. Почти нищо не знаеше за миналото на Колън, но времената бяха твърде тревожни и тримата новонаети стражи бяха допуснати в самата къща.
Сега, в сумрака на прага на стражевата будка, Гамът се вгледа замислено в неподвижния пазач. Над приближаващия се рев на обезумялата тълпа се извисяваха пронизителни крясъци, сливаха се в отчаян хор в нощта. „Нека да улесним нещата, Колън — каза той кротко. — Четирима от хората ми са на двайсет крачки зад теб, със заредени и насочени в гърба ти арбалети.“
Грамадният мъж килна глава. „Девет души сте. След по-малко от четвърт камбана тук ще се изсипят няколкостотин плячкаджии и убийци.“ Бавно се огледа, сякаш да прецени стените на имението и скромната му защита, после очите му отново се приковаха в Гамът.
Капитанът се намръщи. „Явно се каниш да ги улесниш. Макар че бихме могли да им разкървавим носовете достатъчно, за да ги накараме да търсят плячката си другаде.“
„Не. Няма да го направите, капитане. Нещата само ще се… оплескат още повече.“
„Така ли опростява нещата императрицата, Колън? С неотключената врата. С верните стражи, избити в гръб. Наточил ли си ножа си за моя гръб?“
„Не съм тук по волята на императрицата, капитане.“
Очите на Гамът се присвиха.
„Тя няма да пострада — продължи след миг мъжът. — Стига да получа пълното ви съдействие. Но губим време.“
„Отговорът на Тавори ли е това? А родителите й? Нищо не намекваше, че съдбата им ще е по-различна от тази на останалите задържани.“
„Адюнктата нямаше голям избор, уви. Тя е подложена на известно… изпитание.“
„Какво е подготвено за Фелисин, Колън… или който сте там?“
„Кратък престой в отатаралските рудници…“
„Какво?!“
„Няма да е съвсем сама. Ще я придружава охранител. Разберете, капитане, или това, или тълпата отвън.“
Девет верни стражи — изклани, кръв по подовете и стените, шепа слуги — надвити на рехавите барикади пред вратата на спалнята на детето. И никой, който да го пази. „Кой тогава е този охранител, Колън?“
Мъжът се усмихна. „Аз, капитане. И да, името ми не е Колън.“
Гамът пристъпи към него, лицата им бяха само на педя едно от друго. „Ако пострада, ще те намеря. И не ме интересува дали си Нокът…“
„Не съм Нокът, капитане. Колкото до страданията на Фелисин, боя се, че ще има страдания. Не може да се избегне. Трябва да се надяваме, че е издръжлива — все пак това е черта на Паран, нали?“
След дълго мълчание Гамът отстъпи, изведнъж примирен. „Сега ли ще ни убиеш, или по- късно?“
Мъжът повдигна вежди.
„Едва ли бих могъл дори да си го представя, при тези арбалети, нацелени в гърба ми. Не. Но ще ви помоля да ме придружите до някоя безопасна къща. С цената на всичко, не бива да позволим детето да попадне в ръцете на тълпата. Мога ли да разчитам на помощта ви, капитане?“
„Къде е тази безопасна къща?“
„На Булеварда на душите.“
Лицето на Гамът се изкриви. Площадът на Възмездието. На веригите. „О, Беру да те пази дано, момиче.“ Закрачи пред Колън. „Ще я събудя.“
Перла стоеше до кръглата маса и оглеждаше разгънатия свитък. Адюнктата беше напуснала преди половин камбана с Юмрука по петите й като окаяна сянка. Лостара чакаше, скръстила ръце, с гръб към вратата, през която бяха излезли Тавори и Гамът. Беше мълчала през цялото време, докато Перла разчиташе свитъка, но с всеки миг гневът и чувството й за безизходност се усилваха.
Най-сетне й писна.
— Няма да участвам в това. Върнете ме под командването на Тене Баралта.
