дървеса все още си стояха, полюшваха се и тръпнеха под порива на призрачни ветрове…
Пътят до родния дом беше свършил — макар и само за да се върне за сетен път на мястото, където бе започнало всичко, при рухнали възпоминания, сред навени от морето пясъци, при шепата изоставени колиби, разнебитени от безчетни бури и превърнали се в сгърчени дървени скелети. Мрежи стояха заровени под лъсналите наноси ослепителна белота, под суровата слънчева светлина. И пътеката, повела ги встрани от пътя, вече обрасла с огънати от вятър бурени… ни едно място от миналото не оставаше непроменено, а тук, в това малко рибарско селце на брега на Итко Кан, Гуглата беше газил с дълбока и абсолютна решимост, без да остави след себе си ни една жива душа.
Освен единствения мъж, който се беше завърнал. И дъщерята на този мъж, обсебена някога от бог.
А в порутената колиба, която някога бе приютявала двамата — с изплетения от палмови листа покрив, който отдавна се беше оголил — с широката плоскодънна лодка наблизо, от която се показваха само носът и кърмата, останалото бе заровено под пясъка, бащата бе легнал на пода и беше заспал.
Тих плач събуди Крокъс. Сепнат, той се надигна и видя Апсалар, коленичила до баща си. По пода на колибата имаше много следи от боси крака, от бързото претърсване предната вечер, ала Крокъс се вгледа в едни: широки раздалечени стъпки, и в същото време — оставени съвсем леко по мокрия пясък. Безмълвна поява в отминалата нощ — прекосило бе единствената стая и беше застанало до Релок. Където и да беше отишло след това, не бе оставило дири в пясъка.
Младият дару потръпна. Едно нещо беше старецът да издъхне в съня си, а съвсем друго самият Гугла — или някой от слугите му — да се появи в плът, за да прибере душата му.
Скръбта на Апсалар беше тиха, плачът й едва се чуваше над съсъка на вълните и свирещия през процепите на стените вятър. Младата жена беше коленичила с наведена глава, с лице, скрито под дългата черна коса, провиснала като траурен шал. Стискаше дясната ръка на баща си.
Крокъс не се опита да се приближи до нея. Колкото и извратено да изглеждаше, през месеците, докато пътуваха заедно, беше започнал да я познава все по-малко и по-малко. Дълбините на душата й се бяха оказали невъобразими, а онова, което лежеше в сърцевината й, сякаш не беше от този свят, не беше… съвсем човешко.
Богът, който я беше обсебил — Котильон, Въжето, Покровителя на убийците в Дома на Сянка — някога смъртен човек, известен с прозвището Танцьора, бе стоял редом до стария император и както разправяха, бе споделил съдбата на Келанвед от ръцете на Ласийн. Никой от двамата не беше умрял наистина, разбира се. Вместо да умрат, двамата се бяха възнесли. Крокъс си нямаше представа как е възможно да стане такова нещо. Възнесението бе само една от безбройните загадки на света, свят, в който несигурността властваше над всичко и над всеки — било то бог или смъртен, — а нейните правила бяха непроницаеми. Но му се струваше, че да се възнесеш означаваше също да се предадеш. Беше започнал да вярва, че да прегърнеш това, което според намеренията и целите на всички може да се нарече безсмъртие, означава най-напред да се отвърнеш. Съдбата на смъртния човек не беше ли — знаеше, че думата „съдба“ е погрешна, но не можеше да измисли друга — съдбата на смъртния не беше ли в това да прегърнеш самия живот, както би прегърнал любим? Живота, с цялата му крехкост и мигновеност.
И не можеше ли животът да се нарече първата любов на смъртния? Любов, чиято прегръдка след това се отхвърля в жестокото изпитание на асцендентството?
Крокъс се чудеше колко далече е стигнала Апсалар по този път — защото със сигурност бе поела по него, тази красива жена, която се движеше ужасяващо тихо, с ужасното изящество на убиец, изкусителка на смъртта.
Колкото повече отчуждена ставаше тя, толкова повече Крокъс се чувстваше привлечен да пристъпи напред, да стигне до предела. Изкушението да се гмурне в мрака бе смазващо, можеше, както му се струваше понякога, да накара сърцето му да забие неистово, да накара кръвта да кипне в жилите му. Това, което правеше тази мълчалива покана толкова ужасяваща, бе привидното безразличие, с което тя му я поднасяше.
„Все едно че самото привличане е… самоочевидно. Че дори не си заслужава да се признае.“ Дали Апсалар искаше да върви редом до нея по този път към възнесението — стига наистина да беше това? Дали искаше точно Крокъс, или просто… просто някого, който и да е?
Истината бе, че той бе започнал да се бои да поглежда в очите й.
Надигна се от постелята си и бавно излезе навън. Из плитчините се мяркаха рибарски лодки, с бели платна — пореха морето отвъд пенестите вълни. Хрътките някога бяха разкъсали този участък от брега, бяха оставили след себе си само трупове, но хората се бяха върнали — там, макар и не тук. Или ги бяха върнали, насила. Самата земя с лекота попиваше пролятата кръв в своята неутолима жажда, вярна на земния нрав навсякъде.
Крокъс се наведе и гребна шепа бял пясък. Загледа как песъчинките се изсипват между пръстите му. „Самата земя също умира, в края на краищата. И все пак, това са истини, от които можем да избягаме, стига да продължим по този път. Дали страхът от смъртта не е в корена на възнесението?“
Ако беше така, то той самият изобщо нямаше да се справи, защото някъде сред всичко, което се беше случило, всичко, което бе надживял, докато стигне тук, Крокъс беше изгубил този страх.
Седна, опря гръб на дънера на един кедър, изхвърлен от водата — с корени и всичко, — и извади ножовете си да се поупражнява. После се загледа в морето, в кипналите вълни и в триъгълните платна, плъзгащи се по гладката повърхност отвъд пенливата резка. Повтори серията упражнения с дясната ръка. После — с лявата. Без да гледа ножовете.
На трийсетина крачки долу на брега чакаше едномачтовият им бързоход, със свитото пурпурно платно, с изтъркани петна синя, златиста и червена боя по корпуса. Корелски съд, изплатен с дълг на един местен събирач на залози в Кан — защото тъкмо в една уличка в Кан ги беше хвърлил Сенкотрон, а не на пътя над селото, както бе обещал.
Събирачът на залози беше платил дълга на Апсалар и Крокъс в замяна на една нощна работа, брутална и ужасяваща. Едно беше да упражняваш хватки с ножовете, да усъвършенстваш убийствения танц срещу сенките на въображението, но в тази нощ той беше убил двама души. Вярно, бяха убийци, на работа при едного, който се издигаше в обществото с изнуда и терор. Апсалар не прояви и капка състрадание, когато преряза гърлото му, изобщо не й прилоша, когато кръвта плисна и оцапа ръкавиците и ръцете й до лактите.
С тях беше дошъл един местен, за да свидетелства, че възложената нощна работа е изпълнена. След това, докато стоеше на прага и гледаше трите трупа, той вдигна глава и погледна Крокъс в очите. И това, което видя в тях, отцеди кръвта от лицето му.
На заранта Крокъс беше получил ново име. Кътър6.
Отпърво го отхвърли. Местният беше разчел погрешно онова, което се бе затаило в онази нощ зад очите на младия дару. Преградата на потреса, бързо срутила се до самоосъждането. Убийството на убийци все пак си беше убийство, бе като стягането на пранги на всички, свързването им в безкрайна верига, един убиец след друг, процесия, от която нямаше измъкване. Умът му се беше свил от ужас от името, свил се беше от всичко, което значеше то.
Но тази праведност се оказа краткотрайна. Двамата убийци наистина бяха умрели — от ръцете на някой с името Кътър. Не Крокъс, не младият дару, уличният крадец — който беше изчезнал. Изчезнал и навярно никой повече нямаше да го види.
Заблудата съдържаше известна утеха, също толкова куха отвътре като прегръдката на Апсалар нощем, ала все пак — добре дошла.
