нещо, само че така и не си се научил как да помолиш.
Руд бавно се надигна, после се протегна, дълго. Грамадната й глава се завъртя и две блеснали очи се спряха върху Калам.
— Хрътките са разтревожени — промърмори Котильон.
— Виждам — сухо отвърна убиецът.
— Чакат ме определени задачи — продължи богът, — които ще погълнат голяма част от времето ми в близко бъдеще. Докато в същото време трябва да се извършат някои… други дейности. Едно е да си намериш верен поданик, а съвсем друго — да намериш такъв, който да е в позиция, удобна за… практическо приложение…
Калам се изсмя.
— Тръгнал си да ловиш верни слуги и си разбрал, че ятото рибоци — верни слуги е доста оредяло.
— Можем цял ден да спорим по интерпретацията — изхъмка Котильон.
В гласа на бога се долавяше ирония, което допадна на Калам. Колкото и да беше нащрек, признаваше, че всъщност харесва Котильон. Чичо Котильон, както го наричаше детето Панек. Разбира се, от двамата — Патрона на убийците и Сенкотрон — само първият като че ли притежаваше някаква нищожна склонност към самоанализ — което всъщност го правеше способен да понася унижение. Макар тази вероятност да изглеждаше съвсем далечна.
— Съгласен съм — отвърна Калам. — Добре, Майнала не изпитва особен интерес да вижда красивото ми лице за известно време. С което съм свободен, повече или по-малко…
— И без покрив над главата.
— Тъй де, без покрив над главата. За щастие, в твоето селение като че ли никога не вали.
— Ах. Моето селение — промърмори Котильон.
Калам хвърли поглед към Руд. Звярът не отместваше очи от него. Убиецът започваше да се изнервя от това неотклонно внимание.
— Да не би вашите претенции — твоите и на Сенкотрон — да се оспорват?
— Трудно е да се отговори — отвърна Котильон. — Имаше… потръпвания. Раздвижване…
— Както каза, Хрътките са обезпокоени.
— Така е.
— Искате да научите повече за потенциалния си враг.
— Искаме.
Калам погледна към портата и вихрещите се пред нея сенки.
— Откъде бихте искали да започна?
— Подозирам, че съвпада със собствените ти желания.
Убиецът изгледа закачуления бог и бавно кимна.
В привечерния полумрак морската шир се укроти, чайки закръжиха над плитчините, за да накацат по брега. Кътър беше напалил огън от сухи плавеи по-скоро заради нуждата да направи нещо, отколкото в търсене на топлина, защото крайбрежието на Кан бе субтропично, бризът въздишаше откъм морето тежък и душен. Младият дару беше донесъл вода от близкия извор и сега вареше чай. Първите нощни звезди примигаха събудени в небето.
Въпросът на Апсалар отпреди малко си беше останал без отговор. Кътър все още не беше готов да се върне в Даруджистан и не изпитваше успокоението, което бе очаквал да последва, след като си изпълнят задачата. Релок и Апсалар най-сетне се бяха завърнали в своя дом, не само за да го заварят обладан от диханието на смъртта — дихание, чийто мирис се беше просмукал в душата на стареца и с него призраците на този самотен бряг бяха станали с един повече. За двамата тук вече нямаше нищо.
Кътър добре разбираше, че собственият му опит в империята Малазан е изкривен и непълен. Една- единствена злокобна нощ в град Малаз, последвана от три напрегнати дни в Кан, приключили с още убийства. За него, разбира се, империята бе нещо чуждо и можеше да се очаква известен разрив между това, което представляваше тя, и това, с което той бе свикнал в Даруджистан. Но ако не друго, то поне това, което бе доловил в ежедневния живот в градовете, намекваше за по-силно чувство за законност, за ред и спокойствие. При все това тъкмо по-дребните подробности най-много пареха сетивата му и усилваха факта, че е чужденец.
Усещането за уязвимост беше само негова слабост, неприсъща за Апсалар. Тя сякаш бе обладана от абсолютно спокойствие, от лекота, където и да се озовеше — самоувереността на бога, който някога я беше обсебил, бе оставила в душата й траен отпечатък. „Не просто самоувереност.“ Той отново си припомни нощта, в която беше убила онзи човек в Кан. „Смъртоносни умения и ледената точност, необходима, за да се приложат.“ И, припомни си той и потръпна, много от спомените на самия бог бяха останали у нея, чак до времето, когато този бог е бил смъртен човек, бил е Танцьора. Сред тях — и нощта на убийствата, когато бъдещата императрица беше нанесла удара си върху императора… и Танцьора.
Това поне му го беше разкрила. Разкритие, лишено от каквото и да било чувство, поднесено толкова небрежно, все едно си говореха за времето. Спомени за хапещи ножове, за прашна кръв, търкаляща се като топчици по някакъв под…
Той свали котлето от въглените и хвърли в кипналата вода шепа билки.
Тя бе отишла да се поразходи, на запад по бялата пясъчна ивица. На свечеряване я беше изгубил от погледа си и беше започнал да се чуди дали изобщо ще се върне.
Кътър бавно се надигна, после се обърна рязко към сушата, усетил, че нещо се движи в тъмното отвъд светлината на огъня.
— Апсалар?
Отговор не последва. Глух тътен под стъпалата му, като от преминаването на нещо огромно… огромно и четирикрако.
Видя на десетина крачки от себе си две светещи очи, на височина колкото неговите, раздалечени, златисти и бездънни. Главата и тялото под нея бяха като тъмни петна на фона на вечерния мрак; намекваха за маса, от която се смрази.
— А, младежът дару — чу се глас от сенките вляво. — Блайнд все пак те намери, добре. Е, къде е спътничката ти?
Кътър бавно прибра ножовете.
— Тази проклета Хрътка ме стресна. И като е сляпа, защо гледа право в мен?
— Ами, името й е леко подвеждащо. Вижда тя, но не както виждаме ние. — В светлината на огъня пристъпи закачулена фигура. — Познаваш ли ме?
— Котильон — отвърна Кътър. — Сенкотрон е много по-нисък.
— Не чак толкова. Макар че в преструвките си може би преувеличава някои черти.
— Какво искаш?
— Бих искал да поговоря с Апсалар, разбира се. Наоколо мирише на смърт… скорошна де…
— Релок. Баща й. В съня си.
— Жалко. — Закачулената глава на бога се завъртя, все едно че той оглеждаше околността. После отново се извърна към Кътър. — Твой патрон ли съм вече?
Искаше му се да отговори „не“. Искаше да отстъпи, да избяга от този въпрос и от всичко, което щеше да означава отговорът. Искаше му се да развихри всичкия си възможен, убийствен сарказъм срещу този намек.
— Мисля, че можеш да бъдеш, Котильон.
— Това ме радва, Крокъс.
— Вече съм Кътър.
— Не толкова хитро, но съвсем на място, предполагам. Все пак в старото ти име се криеше опасен чар. Сигурен ли си, че няма да премислиш?
Кътър сви рамене.
— Крокъс нямаше… бог-покровител.
— Разбира се. И един ден в Даруджистан ще пристигне мъж. С малазанско име. И никой няма да го познава, освен може би по реноме. И ще чуе разкази за младия Крокъс, за онзи младеж, толкова помогнал за спасяването на града в деня на Празника, преди толкова много години. Невинния, неопетнен Крокъс. Така
