да бъде… Кътър. Виждам, че си имате лодка.
Смяната на темата леко го стъписа, но след малко той кимна.
— Имаме си.
— С достатъчно провизии?
— Общо взето. Не за дълго пътуване обаче.
— Разбира се. За какво ли са ви. Може ли да видя ножовете ти?
Кътър ги извади и ги подаде на бога, с дръжките напред.
— Прилични оръжия — промърмори Котильон. — Добре балансирани. Пропити са с ехото на умението ти, с вкуса на кръв. Искаш ли да ти ги благословя, Кътър?
— Стига да е без магия — отвърна младият дару.
— Не искаш в тях да се вложи чародейство?
— Не ща.
— Аха. Искаш да тръгнеш по пътя на Ралик Ном.
Кътър присви очи. „О да, би трябвало да го помни. Когато го видя през очите на Сори, може би в хана на Феникса. А може би Ралик го е признал за свой патрон… Макар че ми е трудно да го повярвам.“
— Мисля, че ще ми е трудно да следвам този път, Котильон. Способностите на Ралик са… бяха…
— Забележителни, да. Всъщност не мисля, че трябва да използваш минало време, когато говориш за Ралик Ном, или за Воркан, впрочем. Не, нямам новини… само подозрение. — Върна му ножовете. — Подценяваш собствените си умения, Кътър, но може би е за добро.
— Не знам къде отиде Апсалар — каза Кътър. — Не знам дали ще се върне.
— Както се оказа, присъствието й не е толкова съществено, колкото се очакваше. Имам задача за теб, Кътър. Склонен ли си да направиш услуга на своя патрон?
— Не се ли очаква?
Котильон помълча за миг, после тихо се засмя.
— Не, няма да се възползвам от твоята… неопитност, макар да признавам, че съм изкусен донякъде. Дали да не започнем нещата на здрава основа? Взаимност, Кътър. Отношение на взаимен обмен, нали?
— Де да беше предложил същото на Апсалар. — И веднага си затвори устата.
Но Котильон само въздъхна.
— Де да бях. Приеми този нов такт като следствие от тежки уроци.
— Каза „взаимност“. Какво ще получа аз в замяна на предложената услуга?
— Ами, след като няма да приемеш благословията ми, нито влагането на каквото и да е в оръжията ти, признавам, че съм леко объркан. Някакви предложения?
— Бих искал да ми се отговори на няколко въпроса.
— Нима?
— Да. Например, защо двамата със Сенкотрон кроихте план да унищожите Ласийн и империята? Само от желание за мъст ли е?
Богът като че ли трепна под наметалото си и Кътър усети как се втвърдиха невидимите му под качулката очи.
— Ех, ех. Принуждаваш ме да премисля предложението си — провлече Котильон.
— Искам да знам — не отстъпи младият дару. — За да разбера какво направихте на Апсалар.
— Настояваш твоят патрон да оправдае действията си?
— Не беше настояване. Само въпрос.
Котильон помълча дълго.
Огънят бавно загасваше, жаравата пулсираше под лекия бриз. Кътър усети присъствието на още една Хрътка в тъмното. Крачеше неспокойно.
— Необходимост — заговори тихо богът. — Игри се играят тук, и това, което може да изглежда необмислено, като нищо може да се окаже нещо повече от отвличащ ход. Или навярно бе заради самия град, Даруджистан, който би могъл да служи по-добре на целите ни, ако останеше свободен, независим. Зад всеки ход, зад всеки гамбит се крият пластове от значения. Няма да се обяснявам повече по този въпрос, Кътър.
— А… съжалявате ли за това, което направихте?
— Ти наистина си безстрашен, а? Съжаление? Да. Съжаленията са много, много. Един ден може би сам ще разбереш, че съжаленията сами по себе си не са нищо. Ценността им е в начина, по който им отвръщаш.
Кътър бавно се обърна и се загледа към тъмното море.
— Хвърлих монетата на Опонн в езерото.
— А съжаляваш ли за това?
— Не съм сигурен. Тяхното… внимание не ми харесваше.
— Не съм изненадан — промърмори Котильон.
— Имам още една молба — промълви Кътър и отново се обърна към бога. — Тази задача, която ще ми възложиш… Ако се окажа… затруднен в нея, мога ли да призова Блайнд?
— Хрътката? — Изненадата в гласа на Котильон бе неприкрита.
— Да — отвърна Кътър и очите му се спряха на огромния звяр. — Нейното внимание… ми вдъхва увереност.
— Това те прави още по-рядък, отколкото можеш да си представиш, смъртни. Добре. Ако се окаже неизбежно, повикай я и тя ще дойде.
Кътър кимна, после попита:
— Е, какво искаш да направя за теб?
Когато Апсалар се върна, слънцето вече беше високо. След няколко часа сън Кътър бе станал и бе погребал Релок над линията на прилива. Тъкмо оглеждаше корпуса на лодката, когато сянката й се появи до него.
— Имал си гости — каза тя.
Той я погледна примижал, взря се за миг в тъмните й, бездънни очи.
— Да.
— А имаш ли вече отговор на моя въпрос?
Кътър се намръщи, после въздъхна и кимна.
— Имам. Трябва да проучим един остров.
— Остров? Далече ли е?
— Средно. Но с всеки миг се отдалечава.
— Аха. Разбира се.
„Разбира се?“
Чайките огласяха утринния въздух с писъците си — поемаха към морето. Отвъд плитчините бели гребени гонеха вятъра.
Кътър опря рамо в носа и избута лодката във водата, после се качи. Апсалар го последва и отиде при кърмата.
Един бог му беше отговорил.
Цели пет месеца нямаше залез в селението на Тайст Едур, наречено Новородения. Небето беше сиво, светлината — странно оцветена и размита. Имало беше потоп, сетне — дъждове, и беше унищожен цял свят.
Ала дори сред отломките съществуваше живот.
Множество морски вълци с широки крайници бяха изпълзели върху покритата с тиня стена — бяха дълги по два човешки боя от плоската глава до провисналата опашка. И бяха охранени — сребристобелите им кореми се издуваха над хълбоците. Кожата им беше изсъхнала и по тъмните им гърбове се виждаше тънка плетеница от цепнатини. Блясъкът на малките им черни очи бе замъглен.
И тези същества като че ли не забелязваха самотния Т’лан Имасс, застанал над тях.
Ехото на любопитството все още се беше вкопчило в опустошената душа на Онрак. Той приклекна до
