най-близкия морски вълк и ставите му изскърцаха под възлестите въжета на сухожилията. Не мислеше, че съществата са мъртви. Само допреди малко тези риби не притежаваха истински крайници. Подозираше, че е свидетел на метаморфоза.
Бавно се изправи. Магията, удържала стената срещу неизмеримата тежест на новото море, все още удържаше в този участък. По други места се беше огънала, оформяйки широки разломи и кипящи порои кална вода, нахлуваща от другата страна. По равната земя вече пълзеше плитко море и Онрак подозираше, че може да дойде време, когато останките от тази стена ще се превърнат в единствените острови на този свят.
Внезапно изригналото море ги беше заварило неподготвени, разпръснало ги беше сред тътнещия си ураган. Т’лан Имасс знаеше, че и други родственици са оцелели, че някои от тях са намерили убежище на същата тази стена или върху понесени от теченията наноси — достатъчно, за да възвърнат формата си, да се свържат отново помежду си, за да може ловът да продължи.
Ала Куралд Емурлан не бе податлив за Т’лан Имасс. Без Гадател на кости Онрак не можеше да разпростре телланската си мощ, не можеше да достигне до своите ближни, не можеше да ги извести, че е оцелял. За повечето от неговата раса само това бе достатъчно, за да… се предадат. Кипналите води, от които току-що бе изпълзял, предлагаха истинско забвение. Разпадът бе единственият възможен изход от този вечен ритуал, а дори сред Логрос — Пазителите на самия Първи трон — Онрак знаеше, че има негови събратя, избрали този път. Или по-лошо…
Размисълът на воина дали да не избере край на съществуванието си не продължи повече от миг. Всъщност безсмъртието го терзаеше много по-малко от повечето Т’лан Имасс.
В края на краищата все пак винаги имаше още какво да се види.
Той долови движение под кожата на най-близкото същество — лекото потръпване на възвръщаща се будност. Онрак изпъна напред тежкия си извит обсидианов меч. Обикновено се налагаше да убива повечето същества, излезли на пътя му. Понякога беше за самозащита, но обикновено се дължеше на мигновено и навярно взаимно отвращение и омраза. Отдавна беше престанал да се пита защо трябва да е така.
От широките му рамене висеше прогнилата кожа на енкар’ал, изсъхнала и безцветна. Сравнително отскорошна придобивка, на не повече от хиляда години. Още един пример за същество, намразило го от пръв поглед. Макар че навярно черният назъбен меч, замахнал към главата му, бе опетнил реакцията му.
Онрак прецени, че ще мине известно време, преди звярът да изпълзи от кожата си. Сниши оръжието си и го прекрачи. Сама по себе си необичайната, обхванала цял континент стена на Новородения бе повод за любопитство. След миг воинът реши да тръгне по нея. Поне докато поредният разлом не прегради пътя му.
Тръгна. Увитите му в кожи стъпала заскърцаха, щом ги повлече напред, острието на меча, увиснал в лявата му ръка, задраска безсмислена резка по изсъхналата глина. По опърпаната му кожена ризница бяха полепнали бучки кал. Лепкава, мътна вода се беше просмукала в многобройните разрези и дупки по тялото му и сега се отцеждаше на тънки струи с всяка негова тежка стъпка. Някога носеше шлем, впечатляващ трофей от младините му, ала беше разбит в последната битка срещу семейството Джагът в Джаг Одан. Един-единствен страничен удар беше отпрал една пета от черепа му, с темето и скулата от дясната страна. Женските на Джагът притежаваха коварна сила и възхитителна ярост, особено когато ги притиснеха.
Цветът на небето над главата му беше болезнен, но той вече бе свикнал. Тази част от отдавна разломения лабиринт на Тайст Едур беше най-голямата, на която изобщо се беше натъквал, по-голяма дори от онази, която обкръжаваше Треморлор, Оданския дом на Азати. И беше преживяла период на стабилност, достатъчна, за да възникнат в нея цивилизации, вещи в магията да започнат да разкриват силите на Куралд Емурлан, макар тези обитатели да не бяха Тайст Едур.
Съвсем вяло Онрак си помисли дали ренегатите Т’лан Имасс, които той самият и неговите събратя преследваха, по някакъв начин не са отворили раната, довела до наводняването на този свят. Изглеждаше правдоподобно, предвид явната ефикасност, с която потопът бе заличил следите им. Или това, или Тайст Едур се бяха върнали, за да си вземат онова, което някога бе тяхно.
И той наистина можеше да помирише сивокожите Едур — минали бяха оттук, и то наскоро, пристигнали от друг лабиринт. Думата „мирис“, разбира се, бе придобила нов смисъл за Т’лан Имасс по дирята на техния ритуал. Тленните им сетива в по-голямата си част бяха повехнали заедно с плътта. През засенчените кълба на очите им например светът изглеждаше като сложен колаж от приглушени цветове, зной и студ, и често се измерваше от безпогрешния усет за движение. Изречени слова се вихреха в плътните като живак облаци на дъха — стига изреклият ги да беше жив. Ако не, то самият им звук се долавяше, прокрадваше се с трепет във въздуха. Онрак усещаше звуците по-скоро като ги съзираше, отколкото със слуха си.
И точно така усети близостта на топлокръвното тяло, лежащо пред него. Тук стената бавно поддаваше. Водата бликаше на потоци през пукнатините между издадените камъни. Много скоро стената щеше да поддаде.
Тялото не помръдваше.
Още петдесет крачки и Онрак стигна до него.
Вонята на Куралд Емурлан беше смазваща, смътно видима като локва около падналата фигура, повърхността й се вълнуваше като под непрестанен ситен дъжд. Дълбока рана беше раздрала широкото чело под плешивото теме и от нея бликаше магия. Метален език беше държал прикован езика на мъжа, но се беше откъртил, откъснати бяха и връзките около главата му.
Две стоманеносиви очи, немигащи, се взряха в Т’лан Имасс.
Онрак изгледа още миг окования Тайст Едур, прекрачи го и продължи по пътя си.
Догони го сух хриплив глас:
— Почакай.
Немрящият воин спря и погледна през рамо.
— Виж… искам да се спазаря. За свободата ми.
— Не ме интересуват сделки — отвърна Онрак на речта на Едур.
— Нищо ли не искаш, воине?
— Нищо, което можеш да ми дадеш.
— Значи ме предизвикваш, така ли?
Онрак килна глава и жилите му изскърцаха.
— Тази част от стената скоро ще рухне. Не искам да съм тук, когато стане.
— Мислиш ли, че аз го искам?
— Да преценявам чувствата ти по този въпрос би било безсмислено от моя страна, Едур. Нямам интерес да си представям себе си на мястото ти. А и защо да го правя? Ти скоро ще се удавиш.
— Счупи веригите ми и можем да продължим този спор на по-безопасно място.
— Качеството на един такъв спор едва ли си заслужава усилието — отвърна Онрак.
— Бих могъл да го подобря. Стига да ми се даде време.
— Не ми се струва вероятно. — Онрак му обърна гръб.
— Почакай! Мога да ти кажа за враговете ти!
Много бавно Т’лан Имасс отново погледна назад през рамо.
— Моите врагове? Не помня да съм казвал, че имам врагове, Едур.
— О, имаш, и още как. Аз поне би трябвало да знам. Аз бях някога един от тях и всъщност точно затова ме намираш тук, защото не съм вече твой враг.
— Значи вече си предател на собствения си род — подхвърли Онрак. — Не вярвам на предатели.
— За моя род не съм предател, Т’лан Имасс. Този епитет е за онзи, който ме окова тук. Все едно, на въпроса за верността не може да се отговори с преговори.
— Точно ти ли трябваше да го признаеш, Едур?
Окованият отвърна с гримаса.
— Защо не? Не бих те измамил.
Това вече наистина събуди любопитството на Онрак.
— И защо не би ме измамил?
— По същата причина, поради която бях Остриган — отвърна Едур. — Винаги ме е измъчвала потребността да бъда искрен.
