— Ужасно проклятие — каза Т’лан Имасс.
— Да.
Онрак вдигна меча си.
— Щом е така, признавам, че и аз имам своето проклятие. Любопитството.
— Плача за теб.
— Не виждам сълзи.
— В сърцето си, Т’лан Имасс.
Един-единствен удар и веригите се строшиха. Онрак стисна единия глезен на Едур и го повлече по стената.
— Щях да възроптая срещу това унижение — изпъшка Тайст Едур. — Ако имах сили за това.
Онрак не отговори. Теглеше го с едната си ръка, влачеше меча си с другата, напъваше напред и най- сетне излязоха извън участъка с поддалата стена.
— Можеш ли вече да ме пуснеш? — изохка Тайст Едур.
— Можеш ли да вървиш?
— Не, но…
— Тогава ще продължим така.
— Къде си тръгнал, че не можеш да си позволиш да ме изчакаш, докато си върна силите?
— По тази стена — отвърна Т’лан Имасс.
Възцари се тишина. Само костите на Онрак проскърцваха тихо, увитите му в кожа стъпала стържеха, зад гърба му по окаляните камъни думтеше тътрузещото се, тежко тяло на Тайст Едур. Вляво морето беше затлачено с плавеи докъдето стигаше поглед, вдясно се ширеше блатясала земя. Минаха покрай още десетина морски вълци, не толкова едри, но всички с напълно израснали крайници, като предишните. Стената се изпъваше права и непрекъсната чак до хоризонта.
Тайст Едур най-сетне проговори — с глас, изпълнен с болка:
— Още малко така… Т’лан Имасс… и ще влачиш труп.
Онрак премисли за миг, спря и пусна глезена му. Обърна се бавно.
Тайст Едур изпъшка и се извъртя на хълбок.
— Едва ли имаш храна. Или прясна вода.
Онрак вдигна очи към купищата влечуги, изпълзели по стената.
— Май мога да намеря. От първото де.
— Можеш ли да отвориш портал, Т’лан Имасс? Да ни измъкнеш от този свят?
— Не.
Тайст Едур отпусна глава върху глината и затвори очи.
— Тогава все едно съм си умрял. Все пак благодаря ти, че ми строши веригите. Няма смисъл да оставаш тука, макар че бих искал да знам името на воина, проявил милост към мен.
— Онрак. Без клан. От Логрос.
— Аз съм Трул Сенгар. Също без клан.
Онрак го изгледа мълчаливо. Сетне го прекрачи и пое обратно по дирите си. Спря между морските вълци. Посече веднъж и откъсна главата на най-близкия.
Убийството събуди яростта на другите. Запращя разцепена кожа, туловищата заизлизаха от гладки здрави тела, широки глави с остри като игли зъби се завъртяха към немрящия воин, с блеснали от гняв малки очи. Засъскаха от всички страни. Зверовете стъпваха на къси мускулести крака с трипръсти, ноктести стъпала. Опашките им бяха къси, с вертикални перки в края на гръбнаците.
Нападнаха го като глутница вълци.
Обсидиановият меч засвистя. Плиснаха струи кръв, разхвърчаха се глави и крайници.
Едно от съществата се хвърли във въздуха, огромната паст се стегна около черепа на Онрак. Щом тежестта на туловището го затисна, Т’лан Имасс усети как прешлените на врата му изпукаха. Падна на гръб и се остави звярът да го повлече.
И се разпадна на прах.
И се вдигна на няколко крачки встрани и продължи клането, като газеше между съскащите оцелели. След няколко мига всички бяха мъртви.
Онрак хвана един от труповете за задния крак и го повлече към Трул Сенгар.
Тайст Едур се беше подпрял на лакът, без да откъсва очи от Т’лан Имасс.
— За миг си помислих, че сънувам най-странния сън — рече той. — Видях те с огромна пърхаща шапка на главата. После те глътна целия.
Онрак издърпа трупа до Трул Сенгар.
— Не си сънувал. Ето. Яж.
— Не можем ли да го опечем?
Т’лан Имасс закрачи по стената, към ръба откъм морето. Сред наносите имаше останки от безброй дървета, от които стърчаха оголени клони. Смъкна се и стъпи на гъстата плетеница, усети как се разклати нестабилно под него. Само няколко мига му трябваха, за да откърши цял наръч сухи клони и да ги хвърли горе. После се изкатери обратно.
Усещаше очите на Тайст Едур, докато палеше огъня.
— Срещите ни с вашата раса — заговори след малко Трул — бяха редки и малобройни. И то едва след вашия… ритуал. Преди това народът ви е бягал от нас само като ни види. Освен ония, дето кръстосваха океаните с Теломен Тоблакай. Виж, те се биеха с нас. Векове наред, докато не ги прогонихме от моретата.
— В моя свят имаше Тайст Едур — рече Онрак и извади кремъка да избие искра. — Малко след идването на Тайст Андий. Многобройни бяха, оставяха дири в снега, по пясъците, в дълбокия лес.
— Вече сме много по-малко — въздъхна Трул Сенгар. — Дойдохме тук — на това място — от Майката Тъма, чиито деца ни прогониха. Не мислехме, че ще ни преследват, ала го сториха. И щом този лабиринт се разби, избягахме пак — в твоя свят, Онрак. Където избуяхме…
— Докато враговете не ви намериха отново.
— Да. Първите от тях бяха… фанатични в омразата си. Големи войни бяха… незасвидетелствани от никого, защото се водеха в мрака, по места, затулени в сянка. Накрая избихме до крак първите Андии, ала и ние бяхме сломени. Та затова се оттеглихме по далечни и самотни места, в твърдините си. После дойдоха още Андии, само че те вече не бяха толкова… заинтересовани. А ние пък се бяхме вглъбили в себе си, престанал бе да ни терзае гладът за експанзия…
— Ако го бяхте утолили този глад — заговори Онрак, щом първите струйки дим се вдигнаха от парчетата кора и клонки, — щяхме да видим във вас нова кауза, Едур.
Трул замълча, погледът му помръкна.
— Забравили го бяхме всичко това — отрони той най-сетне и отново отпусна глава върху глината. — Всичко, което ти разказах току-що. Доскоро моят народ — последният бастион на Тайст Едур, изглежда — не знаеше почти нищо за миналото си. За дългата ни и скръбна история. А това, което знаехме, всъщност се оказа лъжа. — И добави тихо: — Де да си бяхме останали невежи.
Онрак бавно се обърна и го изгледа.
— Народът ви май вече не е толкова вглъбен в себе си.
— Споменах, че съм готов да кажа за враговете ти, Т’лан Имасс.
— Вече го каза.
— Онрак, сред Тайст Едур има от твоята раса. В съюз с новата ни цел.
— И каква е тази цел, Трул Сенгар?
Мъжът извърна глава, притвори очи.
— Ужасна, Онрак. Ужасна цел.
Т’лан Имасс се обърна към мъртвото тяло на звяра, който беше убил, извади обсидианов нож и започна да реже месо.
— Сега ще ти разкажа историята си, както ти обещах. За да разбереш пред какво си изправен.
— Не, Трул Сенгар. Нищо повече не ми разказвай.
— Но защо?
„Защото истината ти ще ме обремени. Ще ме принуди отново да намеря ближните си. Истината отново
