богинята, когато за първи път се е натъкнала на Вихъра? Някое дребно божество на пустинно племе, подозирам. Дух на летния вятър, закрилник на някой извор вероятно. Една от многото, несъмнено. Разбира се, след като късът е станал нейно притежание, е могла бързо да унищожи старите си съперници, да наложи своята пълна и безскрупулна власт над Свещената пустиня.
— Странна теория, Призрачни ръце — провлече Фелисин. — Но тя нищо не казва за Седемте свещени града, за Седемте свещени книги, за пророчеството за Апокалипсиса Дрижна.
— Култовете се подхранват един от друг, момичето ми — изсумтя Хеборик. — Цели митове се съгласуват помежду си, за да подхранват вярата. Седемте града са се породили от номадски племена, ала предхождащото ги наследство е от древна цивилизация, която на свой ред се е облегнала непохватно на основите на още по-стара империя — Първата империя на Т’лан Имасс. Това, което оцелява в паметта или заглъхва и чезне, е само въпрос на случайности и обстоятелства.
— Поетите може и да познават глада — сухо отбеляза тя, — но историците поглъщат. А поглъщането убива езика, превръща го в нещо мъртво.
— Не е престъпление на историците, а на критиците, момиче.
— Защо е това шикалкавене? Скудоумци.
— Нима се оплакваш, че обяснението ми разваля загадките на пантеона? Фелисин, в този свят съществуват неща, много повече достойни за удивление. Остави ги боговете и богините на техните болезнени мании.
Смехът й го порази отново.
— О, колко забавна компания си, старче! Жрец, низвергнат от своя бог. Историк, пращан на каторга заради теориите му. Крадец, комуто не е останало нищо ценно за крадене. Поводи за удивление не ми липсват.
Чу я как се изправи.
— Все едно — продължи тя. — Пратиха ме да те намеря.
— О? Ша’ик търси отново съвет, който несъмнено ще пренебрегне?
— Този път не тя. Леоман.
Хеборик се намръщи. „А където е Леоман, там ще е и Тоблакай. Убиецът, чието единствено качество е да бъде верен на клетвата си никога да не заговаря с мен. Все пак ще усещам погледа му. Очите му на убиец. Ако изобщо в този стан има някой, който трябва да бъде изгонен…“ Бавно се надигна.
— Къде ще го намеря?
— В ямата-храм.
„Разбира се. А ти какво си търсила в компанията на Леоман, момиче?“
— Бих те хванала за ръката — добави Фелисин. — Но намирам допира до ръцете ти за твърде поетичен.
Закрачи до него по нанадолнището, между двете огромни кошари, празни в момента — козите и овцете бяха изкарани на паша, на изток от руините. Минаха през широк пролом в стената на мъртвия град и пресякоха една от главните улици, водеща към гъсто струпани, тромави масивни сгради, от които бяха останали само основите и тук-там по някоя полусрутена стена. Наричаха ги Храмовия кръг.
Паянтови колиби, юрти и кожени шатри оформяха нов град върху руините. Махленските пазарища гъмжаха под широките, изпънати по дължината на улицата чергила и изпълваха горещия въздух с безброй човешки гласове и с ароматните миризми на гозби. Местни племена, следващи своя боен главатар Маток — получил пост, сравним с генерал под командата на Ша’ик — смесени с воините на Убийците на кучета, с пъстри банди от ренегати от градовете, улични главорези и освободени престъпници от многобройните гарнизонни затвори на Малазан. Хората, съпътстващи войниците, бяха също толкова пъстри, чудато, отделено от останалото множество племе, живеещо своя номадски живот сред този импровизиран град, тласкано към движение по повелята на скрити приумици, с несъмнено политическо потекло. В момента някакво скрито пораженчество ги правеше по-отчуждени от обикновено — стари курви, повели със себе си тълпи мършави полуголи деца, ковачи на оръжия и сарачи, копачи на нужници, вдовици и жени, и няколко съпрузи, още по-малко бащи и майки… все нишки, свързващи повечето от тях с воините в армията на Ша’ик, но в най-добрия случай тези нишки бяха изтънели, лесно се късаха и често се заплитаха в мрежа от изневери и прелюбодеяния.
Според Хеборик градът представляваше един микрокосмос на Седемте града. Доказателство за злините, които малазанците се бяха захванали да изцерят като завоеватели, а сетне — и като окупатори. На това място ползите от свободите, които беше видял някога бившият жрец, като че ли бяха още по-малко. „Империята ме осъди като престъпник, но все пак си оставам малазанец. Дете на империята, пробудил се наново следовник на «мира под меча» на стария император. Тъй че, скъпа Тавори, доведи армията до това сърце на бунта и го пронижи до смърт. Няма да плача за загубата.“
Храмовият кръг изглеждаше буквално запустял в сравнение с гъмжащите улици, по които бяха минали току-що. Дом на стари богове, на забравени божества, някога почитани от някой забравен народ, оставил след себе си само руини. Но нещо от древната святост, изглежда, все още се беше съхранило за някои, защото тъкмо тук бяха намерили убежище най-нещастните и самотните.
Неколцина знахари се движеха сред тези изоставени окаяници — стари вдовици, не успели да намерят приют като трета или даже четвърта жена на воин или търговец, бойци, изгубили крайници, прокажени и жертви на други болести, които не можеха да си позволят целебните сили на Висшия Денъл. Преди време сред тези хора имаше и много изоставени деца, но Ша’ик се бе постарала да сложи край на това. Започна с Фелисин и ги осинови всичките — личната й свита, послушниците на култа на Вихъра. По последната груба сметка на Хеборик отпреди седмица наброяваха над три хиляди, на възраст от едва проходили до годините на Фелисин — почти колкото истинската възраст на самата Ша’ик. За всички тях тя беше Майката.
Жестът не беше особено популярен. Сводниците бяха лишени от „агънцата“ си.
В центъра на Храмовия кръг имаше широка осмоъгълна яма, изровена дълбоко в пластовете варовик. Подът й, нивга не докосван от слънцето, беше разчистен от предишните му обитатели — змии, скорпиони и паяци — и сега се обитаваше от Леоман от Флейлс — Вършачите. Леоман, някогашният най-доверен охранител на старата Ша’ик. Но преродената Ша’ик бе поровила дълбоко в душата му и беше разбрала, че е празна, лишена от вяра поради някаква негова вродена слабост да отхвърля всякакви форми на убеденост. Новата Избраница бе решила, че не може да му вярва — не и ако е до нея поне. Беше станал подчинен на Маток, макар че този пост като че ли не предполагаше много задължения. Макар да остана личен охранител на Ша’ик, Тоблакай, великанът с разкъсаната татуировка на лицето, не беше прекратил приятелството си с Леоман и често се задържаше в киселата му компания.
Между двамата воини имаше дълга история и Хеборик беше убеден, че долавя само малка част от нея. Мълвеше се, че някога били оковани в една верига като пленници на малазанците. Хеборик изпитваше съжаление, че малазанците са проявили толкова милост в случая с Тоблакай.
— Сега ще те оставя — каза Фелисин при тухления парапет около ръба на ямата. — Когато пожелая отново да сблъскам мненията си с теб, ще те потърся.
Хеборик кимна и започна да се спуска по стълбата. Въздухът около него ставаше все по-хладен, на пластове, докато потъваше в сумрака. Миризмата на дъранг беше сладникава и тежка — една от наклонностите на Леоман, която накара бившия жрец да се зачуди дали младата Фелисин не следва майчиния си път по-отблизо, отколкото бе подозирал.
Варовиковият под беше застлан с черги. Просторната иначе зала изглеждаше претрупана от изящно резбованите мебели — преносими, каквито използваха заможните търговци. Тук-там покрай стените стояха паравани в дървени рамки, изпънатото платно бе изрисувано със сцени от племенните митологии. Там, където стените бяха голи, рисунки на древни живописци преобразяваха гладкия камък в многопластови гледки — савани, из които скитаха прозрачни зверове. По някаква странна причина тези образи оставаха ясни и резки за очите на Хеборик, нашепваха спомени за движение дори в ръба на полезрението му.
Древни духове блуждаеха в тази яма, затворени за цяла вечност от високите й стръмни стени. Хеборик мразеше това място с всичките му призрачни напластявания на провал, на отдавна изчезнали светове.
Тоблакай седеше на една пейка, втриваше масло в дървения си меч и не си направи труда да погледне, когато Хеборик слезе от стълбата. Леоман лежеше на възглавници до отсрещната стена.
— Призрачни ръце — подвикна за поздрав пустинният воин. — Набрал си хен’бара? Ела насам, тук има мангал и вода…
