— Нищо. Но знам какво трябва да изобразяват… както и ти. Изглежда, обитателите на този свят са ги превърнали в свои богове.
Онрак не отвърна нищо. Отново се обърна към огромната статуя и погледът му се плъзна, нагоре и все по-нагоре. Към блесналите като жарава очи.
— Порта ще има — настоя Трул Сенгар. — Средство да напуснем този свят. Защо се колебаеш, Т’лан Имасс?
— Колебая се пред лицето на нещо, което ти не можеш да съзреш — отвърна Онрак. — Да, седем са. Но две от тях са… живи. — Поколеба се и добави: — И тази е едната.
7.
Армия, която изчаква, е армия, която воюва сама със себе си.
Светът беше обрамчен в червено. Цветът на стара кръв, на желязо, ръждясващо на бойно поле. Издигаше се като обърната странично река, блъскаща се объркана и колеблива в суровите скали, извисили се назъбени по краищата на Рараку. Най-древните стражи на Свещената пустиня бяха тези избелели варовикови зъбери, ронещи се вече под несекващия напор на Вихъра — разгневената богиня, не понасяща съперници на своята власт. Щеше да погълне в своята ярост и самите скали.
Докато в лоното й се таеше илюзия за спокойствие.
Старецът, когото всички знаеха с името Призрачните ръце, се тътреше бавно нагоре по склона. Кожата му бе добила цвета на тъмен бронз, татуираното му плоско лице беше набръчкано като издрана от вятъра канара. Билото над него беше загърнато с килим жълти цветчета — редкия цъфтеж на нискорастящото пустинно растение, което местните племена наричаха хен’бара. Щом се изсушаха, от цветовете ставаше омайващ главата чай, цяр за скръбта, балсам за болката на смъртната душа. Старецът драпаше почти отчаяно нагоре по склона.
Никой жизнен път не е безкръвен. Лееш кръвта на онези, които преграждат пътя ти. Лееш своята. Крачиш напред, газиш през този набъбващ порой с цялата ярост на жестоката, безмилостна самоизява. Няма изящество в ужасния танц на влачещите течения на този поток и да се преструваш, че не е така, означава да потънеш в заблуда.
Заблуди. Хеборик Леката ръка, някогашният жрец на Финир, се бе отърсил от всички заблуди. Отдавна ги беше удавил една по една със собствените си ръце. Ръцете му — призрачните му ръце — се бяха оказали особено годни за тази задача. Шепнещи за незрими сили, насочвани от загадъчна, неумолима воля. Знаеше, че няма власт над тях, и затова не таеше в себе си заблуди. А и как можеше?
Зад него, в просторната низина, се редяха десетки хиляди шатри на воини, които нямаха този ясен поглед. Армията беше силните ръце, отпуснати сега за отдих, ала скоро тези ръце щяха да вдигнат оръжия, поведени от воля, която бе всичко друго, но не и неумолима, воля, която се давеше в заблуди. Хеборик беше не само различен от всички онези долу — той беше самата им противоположност, уродливо отражение в изкривено огледало.
Хен’бара носеше дара на нощния сън без терзаещи сънища. Утехата на забвението.
Най-сетне Хеборик се добра до билото, задъхан от умора, и се отпусна сред цветята да отдъхне за миг. Призрачните ръце бяха също толкова ловки, колкото ако бяха истински, макар да не можеше да ги вижда — дори като смътното синкаво сияние, което виждаха другите. Всъщност взорът му не достигаше и до много други неща. Вярваше, че е старческо проклятие това — да виждаш как хоризонтът от всички страни все повече се скъсява. И все пак, макар обкръжаващият го цветен килим да не беше нещо повече от мъгла за очите му, силният им аромат изпълваше ноздрите му и оставяше осезаем вкус на езика му.
Жарът на пустинното слънце беше безмилостен. Притежаваше своя власт, превръщаше Свещената пустиня в затвор, строг и несъкрушим. Хеборик беше започнал да презира този зной, започнал беше да кълне земята на Седемте града, да трупа търпелива омраза към нейния народ. А ето, че беше заклещен сред тях. Бариерата на Вихъра беше здрава и непреодолима както за външните, така и за тези, които бяха вътре — по усмотрение на Избраната.
Долови движение — слабичка чернокоса мъглява фигурка. Тя приседна до него и Хеборик се усмихна.
— Мислех, че съм сам.
— И двамата сме сами, Призрачни ръце.
— Никой от двама ни не се нуждае да му напомнят това, Фелисин. — „Фелисин Младата, но това име не мога да изрека на глас. Майката, която те осинови, момиче, си има своите тайни.“ — Какво държиш.
— Ръкописи — отвърна момичето. — От мама. Тя, изглежда, е преоткрила своя глад да пише поезия.
Татуираният бивш жрец изсумтя:
— Мислех, че е любов, а не глад.
— Ти не си поет — отвърна му тя. — Все едно, истинският талант е в това да се пише простичко. Днешните поети се изкушават да се крият зад мътните фрази.
— Жесток критик си, момиче.
— „Зов на Сянката“, така го е нарекла. Или по-точно, продължава една поема, започната от майка й.
— Е, Сянката е мрачно селение. Явно е избрала стил, подхождащ на темата. Навярно подхожда на този на майка й.
— Прекалено удобно, Призрачни ръце. А виж само името, с което се нарича сега армията на Корболо Дом. Догслейърс7. Това е поетично, старче. Име, изпълнено с колебливост зад горделивия си размах. Име, подходящо за самия Корболо Дом, който е непоклатим в своя страх.
Хеборик се пресегна и откъсна едно цветче. За миг го задържа под носа си, после го пусна в кожената торбичка на колана си.
— „Непоклатим в своя страх.“ Поразителен израз, момичето ми. Но не забелязвам никакъв страх у напанеца. Малазанската армия, трупаща се в Ейрън, не е нищо повече от три жалки легиона новобранци. Командвана от жена, лишена от какъвто и да било подходящ опит. Корболо Дом няма причини да се страхува.
Звънливият смях на момичето сякаш проряза ледена пътека във въздуха.
— Няма причини ли, Призрачни ръце? Много причини има всъщност. Да ти ги изброя ли? Леоман. Тоблакай. Бидитал. Л’орик. Маток. И тази, която за него е най-страшна от всички: Ша’ик. Майка ми. Станът е като змийско гнездо, ври от разногласия. Изтървал си последната яростна крамола. Майка ми изгони Малик Рел и Пулик Алардис. Отлъчи ги. Корболо Дом губи още двама съюзници в борбата за власт…
— Никаква борба за власт няма — изръмжа Хеборик, докато пълнеше шепата си с цветчета. — Глупци са тези, които вярват, че е възможна борба за власт. Ша’ик отлъчи онези двамата, защото в жилите им тече измяна. И не я интересува какво мисли Корболо Дом за това.
— Той е убеден в противното, а тази убеденост е по-важна от това кое може да е вярно и кое — не. И как реагира майка ми на последствията от своите присъди? — Фелисин помете със свитъците стръкчетата пред себе си. — С поезия.
— Дарът на знанието — промърмори Хеборик. — Богинята на Вихъра шепне в ухото на Избраната. Тайни се крият в Лабиринта на Сянка, тайни, съдържащи истини, важни за самия Вихър.
— Какво имаш предвид?
Хеборик сви рамене. Торбичката му беше почти пълна.
— Уви, аз също имам своето пророческо знание. — „И каква полза ми носи?“ — Древен лабиринт се е разкъсал и късовете са се пръснали през селенията. Богинята на Вихъра притежава мощ, ала тя не е била нейна, поне в началото. Само поредният къс, зареял се изгубен и страдащ. Чудя се какво ли е била
