ще ме окове към този свят — към моя свят. А не съм готов за това.“
— Уморих се от гласа ти, Едур — отвърна той.
Цвърчащата плът на звяра замириса, като месо от тюлен.
Малко след това, докато Трул Сенгар се хранеше, Онрак пристъпи до ръба на стената срещу блатата. Нахлулата вода беше намерила стари котловини в околността и сега от тях се надигаха газове и се стелеха на светли петна над гладката повърхност. Гъстата мъгла скриваше хоризонта, но на Т’лан Имасс му се стори, че сетивата му долавят някъде зад нея възвишения, верига ниски изгърбени хълмове.
— Изсветлява — проговори Трул Сенгар, излегнат до тлеещото огнище. — Небето взе да просветва. Тук… и там.
Онрак вдигна глава. Доскоро небето беше безкрайна оловна пелена, помръкваща от време на време, за да изсипе пороен дъжд, макар това да ставаше все по-рядко. Над целия хоризонт беше надвиснало издуто кълбо жълтеникава светлина и стената пред него сякаш се врязваше в самата му сърцевина. А точно над кълбото беше надвиснал по-малък кръг от мъглив пламък, обрамчен в синьо.
— Слънцата се връщат — промълви Тайст Едур. — Тук, в Новородения, старите близначни сърца на Куралд Емурлан още са живи. Нямаше как да го разберем, защото преоткрихме този лабиринт едва след пробива. Водите на потопа са предизвикали хаос в климата. И са унищожили съществувалата тук цивилизация.
Онрак го изгледа и попита:
— Тайст Едур ли са били?
Мъжът поклати глава.
— Не. По-скоро приличаха на ваши потомци, Онрак. Макар че труповете, които виждахме покрай стената, бяха изгнили. — Лицето на Трул се сгърчи. — Като скакалци са, тези ваши човеци.
— Не са мои — отвърна Онрак.
— Значи блудкавият им успех не те изпълва с гордост?
Т’лан Имасс килна глава.
— Склонни са да грешат, Трул Сенгар. Логрос сме ги избивали с хиляди, когато нуждата да се възстанови редът го е налагало. Те се унищожават взаимно с още по-голяма честота, защото успехът поражда презрение към същите качества, които са го донесли.
— Май много си разсъждавал над това.
Онрак сви рамене и костите му изтракаха.
— Яростта ми към човечеството може би е по-наточена от тази на събратята ми.
Тайст Едур се опитваше да се надигне, с бавни, предпазливи движения.
— Новородения трябваше да се… прочисти — промълви той с горчивина. — Или поне така се прецени.
— Методите ви са по-крайни от това, което биха избрали Логрос — рече Онрак.
Най-сетне Трул Сенгар се изправи и изгледа Т’лан Имасс с кисела усмивка.
— Понякога започнатото се оказва твърде силно, за да го удържиш, приятелю.
— В това е проклятието на успеха.
Трул сякаш трепна от думите му. Извърна очи.
— Трябва на всяка цена да намеря прясна, чиста вода.
— Колко дълго си лежал окован?
Мъжът сви рамене.
— Дълго, предполагам. Магията, вложена в Стригането, трябваше да удължи страданието. Мечът ти прекъсна силата й и вече се връщат нуждите на плътта.
Слънцата грееха през облаците, съчетаната им топлина изпълваше въздуха с влага. Сивата пелена се разкъсваше, чезнеше пред очите им. Онрак отново погледна огнените кълба.
— Не е имало нощ тук.
— Не и лете, не. Зиме, разправят, било друго. Но при този потоп подозирам, че е безполезно да се предсказва какво предстои. Лично аз не изпитвам желание да го разбера.
— Трябва да се махнем от тази стена — каза след пауза Т’лан Имасс.
— Мда. Преди да е рухнала напълно. Мисля, че виждам хълмове в далечината.
— Ако имаш сила, хвани се с ръце около мен и ще те смъкна — рече Онрак. — Можем да прегазим котловините. Ако са оцелели местни животни, ще са по-нависоко. Искаш ли да вземем и да опечем още от този звяр?
— Не. Не бих казал, че беше много вкусно.
— Не ме изненадва, Трул Сенгар. Месояден е и дълго се е хранил с леш.
Смъкнаха се от стената. Почвата беше подгизнала. Около тях се надигнаха рояци насекоми и се нахвърлиха с яростен глад върху Тайст Едур. Онрак остави спътника си да наложи скоростта, докато вървяха между изпълнените с вода падини. Въздухът бе толкова влажен, че се просмукваше през дрехите им и стегна телата им като в ножници. Макар долу на равното да нямаше вятър, облаците отгоре плющяха като знамена, тичаха да ги изпреварят и се трупаха нагъсто срещу хълмистата верига, където небето потъмняваше.
— Тръгнали сме точно срещу бурята — измърмори Трул, без да спира да маха с ръце, за да разпъди мухите и комарите.
— Щом се разрази, тази земя ще се наводни — отбеляза Онрак. — Можеш ли да вървиш по-бързо?
— Не.
— Значи ще трябва да те нося.
— Да ме носиш или да ме влачиш?
— Кое предпочиташ?
— Носенето май изглежда по-малко унизително.
Онрак прибра меча си в клупа на кожения ремък на рамото си. Макар да се смяташе за висок за своя вид, Тайст Едур беше по-висок, почти с цял лакът. Т’лан Имасс го накара да седне, със свити колене, после клекна и пъхна едната си ръка под коленете му, другата под мишниците. Изскърцаха сужожилия и воинът се изправи.
— Имаш дупки по целия череп. Или поне по това, което е останало от него — отбеляза Тайст Едур.
Без да отвърне, Онрак затича напред.
Вятърът повя от хълмовете и скоро набра толкова сила, че Т’лан Имасс трябваше да се наведе напред; стъпалата му тупаха по чакълестите ивици между локвите.
Рояците комари се разпръснаха.
В хълмовете отпред се долавяше някаква странна еднаквост. Бяха седем, подредени като че ли в права линия с еднаква височина, макар и всеки посвоему безформен. Буреносните облаци се трупаха далече зад тях, засмукваха гневни вихрушки към небето, над огромния планински хребет.
Вятърът виеше в съсухреното лице на Онрак, дърпаше златистите му кичури, пищеше монотонно през каишките на сбруята. Трул Сенгар се беше присвил, снишил глава, за да я заслони от поривите му.
Засвяткаха мълнии, гърмът стигаше до ушите им дълго след това.
Хълмовете изобщо не бяха хълмове. Бяха изкуствени, огромни и тромави, от гладък черен камък. Високи над двайсет човешки боя. Зверове, подобни на кучета, с масивни черепи и малки уши, с напрегнати глави, обърнати към двамата пътници и далечната стена зад тях; огромните ями на очите им смътно блестяха с цвета на тъмна жарава.
Онрак забави крачка.
Ала не спря.
Падините бяха останали назад, земята бе хлъзгава от навяния от вятъра дъжд, но инак твърда. Т’лан Имасс свърна към най-близкия монумент. Приближиха и спряха под завета на огромната статуя.
Внезапното затишие бе последвано от тишина като в недрата на пещера: вятърът бе странно приглушен и далечен. Онрак смъкна Трул Сенгар на земята.
Удивеният поглед на Тайст Едур се прикова в извисилия се над тях монумент.
— По-натам трябва да има порта — тихо каза Трул.
Онрак спря, бавно се обърна и изгледа спътника си.
— Този лабиринт е твой. Какво долавят сетивата ти от тези… паметници?
