Дом на вериги

— Този чай го пазя за преди лягане — отвърна Хеборик и се приближи. — Искал си да говориш с мен, Леоман?

— Винаги, приятелю. Не ни ли нарече Избраната своя свещен триъгълник? Ние тримата, тук, в тази забравена яма? Или навярно съм разместил думите и трябва да разменим местата на „свещен“ и „забравен“? Хайде, седни. Имам билков чай, от онзи, дето те кара да стоиш буден.

Хеборик седна на една възглавница.

— И защо ни е да стоим будни?

Широката усмивка на Леоман му подсказа, че дърангът вече е отмел обичайната му сдържаност.

— Нужно е за този, когото ловят, скъпи ми Призрачни ръце — измърмори воинът. — В края на краищата лъвът вечеря с газелата, увесила муцуната си доземи.

Бившият жрец вдигна вежда.

— И кой е тръгнал след нас, Леоман?

— Ами малазанците, разбира се. Кой друг?

— Виж, щом е така, определено трябва да поговорим — отвърна насмешливо Хеборик. — Колко интересно. Представа си нямах, че малазанците се канят да ни навредят. Сигурна ли ти е информацията?

— Казвах ти аз, тоя старец трябва да бъде убит — изръмжа Тоблакай.

Леоман се изсмя.

— Ех, приятелю, след като вече си единственият от трима ни, когото Избраницата все още слуша… Бих те посъветвал да зарежеш тази тема. Тя го забрани, и толкова. Не че съм склонен да се съглася с теб. Този стар рефрен го забрави.

— Тоблакай ме мрази, защото виждам твърде ясно какво терзае душата му — каза Хеборик. — А предвид клетвата му да не говори с мен, възможностите му за диалог са крайно ограничени.

— Аплодирам съпричастието ти, Призрачни ръце.

— Леоман, ако наистина имаме тема за разговор, дай да я чуя — изсумтя Хеборик. — Иначе ще се върна на светлото.

— Дълго ще е това пътуване — изкиска се воинът. — Е, добре. Бидитал се е върнал към старите си нрави.

— Бидитал, Върховният маг? Какви „стари нрави“?

— Онова, дето правеше с дечица, Хеборик. С момиченца. Неприятните му… страсти. Ша’ик не е всезнаеща, уви. О, знае за старите му наклонности — самата тя ги изпита от първа ръка, в края на краищата, когато беше Старата Ша’ик. Но в този град вече има близо сто хиляди души. По няколко деца изчезват всяка седмица… минава между другото, почти незабелязано. Хората на Маток обаче по природа са бдителни.

Хеборик се намръщи.

— И какво би искал да направя аз по въпроса?

— Не те ли интересува?

— Разбира се, че ме интересува. Но съм без глас, както казваш. Докато Бидитал е един от тримата, врекли се на Ша’ик, един от най-могъщите й Върховни магове.

Леоман се залови с приготвянето на чая.

— Имаме общ дълг за вярност, приятелю. Ние тримата. — Постави котлето с водата върху решетката на мангала, после вдигна глава и очите му се приковаха в Хеборик. — Дете, привлякло окото на Бидитал. Но това внимание е повече от сексуално. Фелисин е избраната наследничка на Ша’ик — всички можем да го разберем това, нали? Бидитал вярва, че тя трябва да бъде изваяна по същия начин като майка й — когато майка й беше Ша’ик Старата. Детето трябва да последва пътя на майка си, в това вярва Бидитал. Както майката беше прекършена отвътре, така и детето трябва да се прекърши отвътре.

Хладен ужас изпълни Хеборик и той погледна навъсено към Тоблакай.

— Трябва да се каже на Ша’ик за това!

— Каза й се — отвърна Леоман. — Но тя се нуждае от Бидитал, ако не за друго, то поне за баланс срещу интригите на Фебрил и Л’орик. Тримата взаимно се мразят и презират естествено. Каза й се, Призрачни ръце, а тя на свой ред възлага на нас тримата да бъдем… бдителни.

— Как в името на Гуглата се очаква от мен да съм бдителен? — сопна се Хеборик. — Проклятие, та аз съм почти сляп! Тоблакай! Кажи на Ша’ик да го хване онзи сбръчкан кучи син и жив да го одере, и да не мисли за Фебрил и Л’орик!

Огромният дивак се озъби към Леоман.

— Чувам съскане на гущер изпод камък, Леоман от Вършачите. Такава дързост свършва бързо под петата на ботуша.

— Ехх — въздъхна Леоман и се обърна към Хеборик. — Уви, не Бидитал е проблемът. Всъщност той може да се окаже спасителят на Ша’ик. Фебрил подготвя измяна, приятелю. Кои са съзаклятниците му? Неизвестно. Не и Л’орик, това е сигурно — Л’орик е много хитър. Но Фебрил се нуждае от съюзници между силните. Дали Корболо Дом е в съюз с тоя кучи син ли? Не знам. Камъст Релой? Неговите двама помощник- магове Хенарас и Файил? Дори да бяха всички, на Фебрил все пак щеше да му е нужен и Бидитал — или за да стои настрана и да не предприема нищо, или да се присъедини.

— Да. Бидитал е верен — изръмжа Тоблакай.

— По свой начин — съгласи се Леоман. — И знае, че Фебрил подготвя измяна, само чака поканата. След което ще каже на Ша’ик.

— И тогава всички заговорници ще умрат — каза Тоблакай.

Хеборик поклати глава.

— А ако тези конспиратори включват цялото командване?

Леоман сви рамене и започна да налива чая.

— Ша’ик си има Вихъра, приятелю. Да предвожда армиите? Има си Маток. И мен. А и Л’орик ще остане, това е сигурно. Седемте да ни вземат дано, и Корболо Дом е възможност.

Хеборик дълго мълча. Не помръдна, когато Леоман го прикани с жест да си вземе чашата. Най-сетне отрони:

— И ето, че лъжата се разкри. Тоблакай нищо не е казвал на Ша’ик. Нито той, нито Маток, нито ти, Леоман. Това е начинът ти да се върнеш във властта. Съкрушаваш „заговор“ и с това премахваш всичките си съперници. А сега ме каниш да съучастнича в лъжата.

— Не всичко е лъжа — отвърна Леоман. — Ша’ик е уведомена, че Бидитал отново е почнал да се гаври с деца…

— Но не и с Фелисин.

— Избраната не трябва да позволи личните й отношения да изложат на риск цялото въстание. Трябва да действа бързо…

— И смяташ, че ме е грижа за това въстание ли, Леоман?

Воинът се усмихна и отново се отпусна на възглавниците.

— Теб за нищо не те е грижа, Хеборик. Дори за себе си. Но не, това не е вярно, нали? Имаме все пак Фелисин. Имаме детето.

Хеборик с мъка се надигна.

— Нямам повече работа тук.

— Върви си по живо, по здраво, приятелю. Знай, че компанията ти винаги е добре дошла тук.

Бившият жрец закрета бавно към стълбата, но щом стигна до нея, спря.

— А се бях оставил да ме подведат, че змиите тук вече са се махнали.

Леоман се изсмя зад гърба му.

— Хладният въздух само ги прави… сънливи. Внимавай по стълбата, Призрачни ръце.

След като старецът си отиде, Тоблакай прибра меча в ножницата и стана.

— Ще отиде право при Ша’ик.

— Нима? — отвърна Леоман и сви рамене. — Не, не мисля. Не при Ша’ик…

От всички храмове на местните култове в Седемте града само посветените на един определен бог имаха архитектурен стил, в който можеше да се долови ехото на древните руини в Храмовия кръг. Прочие, според