ги гледаха с незрящите си очи, единият малко по-нисък от Тоблакай, но много по-набит, другият — по-висок и по-тънък.
Видя как дъхът й се учести и на бузите й изби лека руменина.
— Талант имаш… груб, но изразен — промълви тя, без да откъсва очи от статуите. — Да не би да се каниш да обкръжиш цялата поляна с такива могъщи воини?
— Не. Другите ще са… различни.
Нещо изшумоля и тя извърна глава и пристъпи по-близо до Карса.
— Змия.
Той кимна.
— Ще дойдат още. Отвсякъде. Поляната ще се напълни със змии, ако решим да се задържим тук.
— Кобри.
— И други. Но няма да хапят, нито да храчат отрова. Изобщо не го правят. Само идват и… гледат.
Тя го стрелна с питащ поглед, после потръпна.
— Що за сила се изявява тук? Дали е на Вихъра…
— Не. Нямам и име за нея. Навярно е самата Свята пустиня.
Ша’ик бавно поклати глава.
— Мисля, че грешиш. Убедена съм, че силата е твоя.
Той сви рамене.
— Ще видим. Когато довърша всичките.
— Колко са?
— Освен Байрот и Делъм Торд? Седем.
Тя се намръщи.
— По един за всеки Свят закрилник ли?
„Не.“
— Може би. Не съм решил. Двамата, които виждаш, бяха мои приятели. Мъртви са. — Замълча, после добави: — Имах само двама приятели.
Лицето й леко потръпна.
— А Леоман? А Маток? А… аз?
— Не се каня да извайвам образа ти тук.
— Нямах предвид това.
„Знам.“ Той посочи двамата воини.
— Създаване, Избрана.
— Когато бях млада, пишех поезия, по пътя, който майка ми вече бе извървяла. Знаеше ли това?
Той се усмихна на думата „млада“, но отвърна много сериозно:
— Не знаех.
— Този мой… навик възкръсна.
— Дано да ти служи добре.
Тя, изглежда, долови хлъзгавата като прясна кръв острота под думите му, защото лицето й се изопна.
— Но това никога не е целта му, нали? Да служи. Или да донесе удовлетворение… самоудовлетворение искам да кажа, защото другото идва само като ответна вълна в кладенец…
— И обърква шаблона.
— Щом казваш. Твърде лесно е човек да вижда в тебе смръщения варварин, Тоблакай. Не, подтикът да се твори е нещо друго, нали? Имаш ли отговор?
Той сви рамене.
— Ако такъв подтик съществува, ще се намери само в търсенето… а търсенето е сърцевината на съзиданието, Избрана.
Тя отново се взря в статуите.
— А ти какво търсиш? С тези… стари приятели?
— Не зная. Засега.
— Навярно те ще ти го кажат някой ден.
Змиите вече ги обкръжаваха със стотици, хлъзгаха се незабележимо над стъпалата и около глезените им, вдигаха глави и плющяха с езици към изваяните дънери.
— Благодаря ти, Тоблакай — промълви тя. — Смирена съм… и съживена.
— В твоя град има вълнение, Избрана.
Тя кимна.
— Знам.
— Ти ли си спокойствието в лоното му?
Горчива усмивка изкриви устните й и тя извърна глава.
— Тези влечуги ще ни позволят ли да си идем?
— Разбира се. Но не вдигай крака. Влачи ги. Бавно. Ще ти отворят път.
— Всичко това би трябвало да ме притесни — промълви тя и бавно се плъзна по пътеката.
„Но това е най-малката ти грижа, Избрана.“
— Ще те държа в течение за нещата, ако искаш.
— Благодаря. Искам.
Изчака я, докато напусне полянката. Клетви бяха загърнали душата на Тоблакай. И бавно я стягаха. Някой ден, и то скоро, нещо щеше да се прекърши. Не знаеше кое, но ако Леоман го беше научил изобщо на нещо, то беше на търпение.
Щом тя си отиде, воинът се обърна и се приближи до сандъка със сечива.
С прах по ръцете — призрачна патина, леко обагрена в розово от яростната червена буря, обкръжила света.
Дневният зной бе само илюзия в Рараку. С падането на мрака мъртвите кости на пустинята бързо отхвърляха трескавото, тръпнещо слънчево дихание. Вятърът ставаше мразовит, а пясъците кипваха от пълзящ и бръмчащ живот, все едно твари изпълзяваха от гниещ труп. Ризани прехвърчаха в дивия си лов през рояци комари и бълхи над лагера, проснал се сред руините. В далечината виеха пустинни вълци, подгонени сякаш от духове.
Хеборик живееше в скромна шатра, вдигната около каменен кръг, основа на някогашна житница. Обиталището му бе разположено доста далече от центъра на поселението, обкръжено от юртите на едно от пустинните племена на Маток. Подът беше застлан със стари черги. Встрани имаше масичка от струпани тухли с мангал върху нея, достатъчно голям за готвене, но не и за отопление. Наблизо имаше ведро с кладенчова вода, подправена с кехлибарено вино. Няколкото светилника изпълваха вътрешността с жълтеникава светлина.
Хеборик седеше сам и вдишваше гъстия сладникав аромат на хен’бара. Звуците на подготвящото се за вечерта племе отвън предлагаха утешителен фон, достатъчно близък и достатъчно шумен, за да обърква мислите му. Едва по-късно, когато сънят победеше всички наоколо, щеше да дойде пристъпът, зашеметяващите видения за лице от нефрит, толкова грамадно, че предизвикваше разсъдъка. Мощ, едновременно земна и чужда, сякаш породена от нивга непроменима естествена сила. Ала все пак бе променена, преобразена, прокълната с усет и чувство. Гигант, заровен в отатарал, неподвижен във вечния си затвор.
Гигант, който вече можеше да докосне външния свят с двете призрачни човешки ръце — ръце взети, а сетне захвърлени от бог.
„Но дали Финир изостави мен, или аз изоставих Финир? Кой от нас, чудя се, е по-… оголен?“
Този стан, тази война — тази
Винаги беше вярвал, че Финир е взел отсечените му ръце на съхранение, да изчакат суровата присъда, която бе право на Оня с Бивните. Орис, която Хеборик беше приел примирено. Но сякаш нямаха край предателствата, които един бивш жрец можеше да извърши срещу своя бог. Финир беше измъкнат от
