Дом на вериги

ще открие своята истина.

Преди месеци бе коленичил пред Ша’ик — младата жена с малазанския говор, която изникна пред очите му почти понесла татуирания си безрък любимец. Коленичил бе не от раболепие, нито от възродена вяра, а от облекчение. Облекчение от това, че чакането е приключило, че ще може най-сетне да извлече Леоман от това място на провал и на смърт. Старата Ша’ик бе мъртва, макар да се бе намирала под тяхна закрила. Поражение, което глождеше Карса. Ала не можеше да се самозаблуди и да повярва, че новата Избрана е нещо повече от една окаяна жертва, която Богинята на Вихъра просто бе изтръгнала от пустошта, смъртен инструмент, който щеше да се използва с безмилостна жестокост. Това, че се беше оказала драговолна участница в неизбежното си унищожение, изглеждаше също толкова жалко в очите на Карса. Жената с белезите от рани явно си беше имала свои причини и изглежда, жадуваше за властта.

Води ни, главатарю.

Тези думи се смееха горчиво из мислите му, докато крачеше през изсъхналата гора — градът бе почти на цяла левга на изток — към мястото, където бе открил останки на друго поселение. Бойните главатари се нуждаеха от сили, сбрани около тях, сбрани за бой в отчаяна защита на самозаблудата, в главоломна решимост. Избраната приличаше повече на Тоблакай, отколкото можеше да си представи. Или по-скоро на онзи по-млад Тоблакай, на теблора, командвал убийци, армия от двама, с която да сее гибел.

Старата Ша’ик бе нещо съвсем друго. Дълго беше живяла с терзанията си, виденията на Апокалипсиса бяха дърпали и изпъвали костите й като струни. И беше съзряла истини в душата на Карса, предупредила го беше за предстоящите ужаси — не с точни думи, защото всички пророци като че ли бяха прокълнати да говорят двусмислено — но достатъчно, за да пробуди у него известна… бдителност.

И напоследък той като че ли не правеше нищо друго, освен да бди, да — наблюдава. Да гледа как безумието, което бе душата на Богинята на Вихъра, се просмуква като отрова в кръвта, за да порази всички водачи на въстанието. Въстание… о, в това название се съдържаше достатъчно голяма истина. Ала врагът не беше Малазанската империя. „Срещу самия разум въстават те. Срещу реда. Срещу почтеното поведение. Срещу правилата на общността, както ги нарича Леоман, докато съзнанието му тъне в мътния дим на дъранга. Да, щях да разбера добре бягството му, стига да можех да повярвам в онова, с което иска да дари всички ни — пластовете дим в ямата му, сънеността в очите му, размазаните думи… ах, Леоман, но аз така и не съм те виждал наистина да се отдадеш на опиянението. Виждам само последствията му. Разпилените доказателства и потъването в съня, който сякаш иде точно навреме, когато решиш да сложиш край на някой разговор, да приключиш с някой спор…“

Карса подозираше, че също като него Леоман просто печели време.

Рараку изчакваше с тях. Може би заради тях. Святата пустиня притежаваше дар, ала малцина го осъзнаваха и още по-малко — приемаха. Дар, който щеше да се появи незрим, незабелязан в началото, дар твърде стар, за да се изрази с думи, твърде безформен, за да го стисне човек в ръцете си, както би стиснал меч.

Тоблакай, нявгашният воин от загърнатите с лесове планини, бе започнал да обича тази пустиня. Безкрайните тонове зной, изваяни върху камък и пясък, трънливите растения и безбройните твари, които пълзяха, влачеха се или летяха из нощния въздух на безмълвни криле. Обичаше жадната жестокост на тези същества, безкрайния им танц като жертва или хищник във вечен цикъл, изрисуван по пясъка и под камъните. И пустинята на свой ред беше преобразила Карса, тъмна беше станала кожата му, изопнати и стегнати бяха станали мускулите му, изтънели на цепки бяха станали очите му.

Леоман му беше разказал много за това място. Казал му беше тайни, каквито само истински тукашен обитател можеше да знае. За кръга рухнали градове, някогашни пристанища до един, за бреговете на нявгашните заливи с естествени вълноломи, точещи се левги и левги напред. За раковините, станали твърди като камък, които пееха тихо и скръбно на вятъра — Леоман му беше подарил кожен елек, на който бяха прикрепени такива раковини, броня, която стенеше в неспирните вечно сухи ветрове. В пустинята имаше скрити извори, каменни грамади и пещери, в които бил почитан древен морски бог. Далечни падини, които веднъж на няколко години вятърът оголваше от пясъка, за да се покажат дълги кораби от вкаменено дърво, богато резбовано — отдавна мъртва флота, разкрила се под звездната светлина само за да бъде наново заровена на другия ден. По други места, често пъти зад крайбрежните скали, забравените от времето мореплаватели бяха оставили гробищата си, бяха погребали ближните си в коруби от кедър — всичко станало на камък, присвоено от неумолимата власт на Рараку.

Пластове след безкрайни пластове, ветровете разбулваха тайните й. Стръмни скали, издигащи се като рампи, по които можеха да се видят вкаменените скелети на огромни същества. Пъновете на изсечени гори, намекващи за дървета по-големи от всичко, което Карса бе виждал в отечеството си. Каменните стълбове на някогашни кейове и пристани, каменни котви и разтворените кухини на мини, кремъчни кариери и изпънати като стрела широки пътища, дървета, растящи напълно под земята, маса от коренища, изпънала се левги наред, от чието твърдо като желязо дърво беше направен и новият меч на Карса — кръвният му меч отдавна се беше разцепил.

Рараку бе познала Апокалипсиса от първа ръка, преди хилядолетия, и Тоблакай се чудеше дали пустинята наистина очаква с радост завръщането му. Богинята на Ша’ик дебнеше в пустинята, безумната й ярост бе в писъка на несекващия вятър из пределите й, ала Карса се чудеше за изявата на Вихъра — чия всъщност беше тя? Какво беше? Хладна, несвързана ярост или жесток, необуздан аргумент?

Война ли бе обявила богинята на тази пясъчна пустош?

Докато далече на юг, в тази измамна земя, малазанската армия се стягаше за поход.

Щом доближи до средата на древната гора — където сред малкото сечище бе издигнат олтар от плоски камъни, — видя тънка дългокоса фигура, приседнала на олтара като на най-обикновена скамейка в запустяла градина. В скута й лежеше книга. Тоблакай добре познаваше напуканите й кожени корици.

Заговори му, без да се обръща.

— Видях стъпките ти тук, Тоблакай.

— И аз твоите, Избрана.

— Дойдох тук, за да помисля — рече тя, щом Карса заобиколи олтара и застана пред нея.

„Аз също.“

— Можеш ли да се досетиш за какво се чудя? — попита тя.

— Не.

Почти заличените белези от мухи-кръвничета леко изпъкнаха, щом тя се усмихна.

— Дарът на богинята… — Усмивката й се изопна. — Предлага само разруха.

Той извърна очи и се загледа в близките дървета.

— Тази гора ще устои като Рараку. От камък е. А камъкът държи.

— До време — промълви тя, усмивката й се стопи. — Но си остава онова у мен, което ме тласка към… създаване.

— Роди си бебе.

Тя се изсмя рязко, като лай на псе.

— Ех ти, тромав глупако! Би трябвало по-често да приемам компанията ти.

„Защо я отбягваш тогава?“

Тя махна с ръка към книгата в скута си.

— Дрижна е бил автор, който, за да бъда благосклонна, е живял със зле подхранван талант. Боя се, че в този том няма нищо освен кости. Обсебен е бил от отнемането на живот, от унищожаването на порядъка. Ала вместо тях не предлага нищо. Никакво прераждане няма сред пепелищата на визията му и това ме натъжава. Тебе натъжава ли те, Тоблакай?

Той я изгледа продължително, после каза:

— Ела.

Тя сви рамене, остави книгата на олтара, стана и оправи грубата си протъркана телаба.

Карса тръгна през редиците бели като кости дървета. Тя го последва мълчаливо.

Трийсет крачки, след това — друга полянка, обкръжена този път от плътен кръг дебели вкаменени стволове. В средата се виждаше нисък скрин с каменоделски сечива, полузатулен в рехавите сенки на клоните, останали непокътнати до най-тънкото клонче. Тоблакай отстъпи встрани и се вгледа в лицето й, щом зяпна работата му.

Дънерите на две от дърветата, обкръжаващи поляната, бяха преобразени от длетото и чука. Два воина