Хеборик в избора на обиталище от страна на Бидитал нямаше нищо случайно. Ако основите на храма, който Върховният маг обитаваше сега, бяха задържали стените и тавана, сградата щеше да прилича на нисък, странно издължен купол, укрепен с арки, подобни на ребрата на някое огромно морско чудовище или на скелет на дълъг боен кораб. Зеблото, покриващо порутените останки, беше затегнато за малкото оцелели прави крила. Тези крила, както и планът на пода, предлагаха достатъчно доказателство за това как е изглеждал храмът първоначално. А в седемте Свещени града, както и сред по-гъсто населените по- примитивни селища, можеше да се срещне точно определен, все още съществуващ храм, който много наподобяваше по стил тази развалина.
И Хеборик подозираше, че в тези истини се крие загадка. Бидитал не винаги бе имал титлата Върховен маг. На добрийски език той беше известен като Рашан’аис. Архижрецът на култа към Рашан, съществувал в Седемте града много преди Тронът на Сянката да бъде зает отново. В изкривените човешки умове като че ли нямаше нищо нередно в това да се почита празен трон. „Не по-странно, отколкото да коленичиш пред Глигана на лятото, пред бог на войната.“
Култът на Рашан не беше приел добре възнесението на Амманас — Сенкотрон — и на Въжето до върховната власт в Лабиринта на Сянка. Макар знанията на Хеборик по този въпрос да бяха, меко казано, оскъдни, като че ли самият култ се беше разкъсал. Кръв се беше проляла между стените на храма и след безчестното убийство само тези, които бяха признали господството на новите богове, оставаха между посветените. Низвергнатите се бяха разбягали, за да ближат горчивите рани.
Хора като Бидитал.
Съкрушени, но все още недовършени, подозираше Хеборик. „Защото тъкмо храмовете на Мийнас в Седемте града най-много подражават на архитектурния стил на тази руина… като пряк наследник на най- ранните култове на тази земя…“
Низвергнатият Рашан’аис беше намерил убежище във Вихъра. Поредно доказателство за убеждението на Хеборик, че Вихърът е само къс от раздран лабиринт и този раздран лабиринт е Сянка. „А ако наистина е така, то що за тайна цел придържа Бидитал към Ша’ик? Дали той наистина е верен на Дрижна, на този свещен пожар в името на свободата?“ Отговорите на тези въпроси тепърва щяха да дойдат, стига изобщо да дойдеха. Неизвестният играч, невидимото течение под този бунт — всъщност под самата Малазанска империя — бе новият владетел на Сянка и неговият гибелен спътник. „Амманас Сенкотрон, някогашният Келанвед — император на Малаз и завоевател на Седемте града. Котильон, някогашният Танцьор — властник на Ястребовия нокът и най-опасният убиец в империята, по-опасен дори от Въслата. Богове на бездната, долавям нечие дихание тук… и вече се чудя чия е тази война?“
Разсеян от тези тревожни мисли, Хеборик не чу, че някой го вика, и се сепна от нечия ръка, отпуснала се на рамото му.
— Моите извинения, ако те уплаших, Призрачни ръце.
— А, Л’орик — каза Хеборик познал застаналата до него висока, загърната в бял халат фигура. — Тези витаения не са обичайни, нали?
Малко крива усмивка.
— Съжалявам, че на присъствието ми се гледа като на витаене… освен ако не употреби тази дума неволно, разбира се.
— Невнимателно, искаш да кажеш. Бях в компанията на Леоман и неволно вдишах от пушеците на дъранг. Исках само да кажа, че рядко те виждам насам.
— Което обяснява обърканото ти изражение.
„От това че се срещам с теб, от дъранга, или от Леоман?“ Високият маг — един от тримата на Ша’ик — бе строг и мълчалив човек. Хеборик нямаше представа кой лабиринт прилага в магиите си. Навярно го знаеше само Ша’ик.
Върховният маг продължи:
— Посоката, която си избрал, намеква за посещение на определен обитател тук в Кръга. Освен това долавям буря от чувства около теб, което би могло да доведе човек до предположението, че предстоящата среща ще се окаже вълнуваща.
— Искаш да кажеш, че двамата с Бидитал може да поспорим — изръмжа Хеборик. — Е, да, адски възможно е.
— Самият аз току-що напуснах компанията му — каза Л’орик. — Твърде развълнуван е от нещо и доста изнервен.
— Може би заради нещо, което ти си му казал — опита Хеборик.
— Напълно възможно — съгласи се магът. — И ако е така, моите извинения.
— В името на бивните на Финир, Л’орик, какво търсиш ти тук, в тази армия на усойници?
Отново болезнената усмивка и свиване на рамене.
— Сред племената на Маток има жени и мъже, които танцуват с усойници с издути шии — намират се понякога по земята, когато тревата е израсла високо. Танцът е сложен и явно опасен, но има определен чар. В подобни занимания има нещо привлекателно.
— Приятно ти е да поемаш риск дори с цената на живота си значи.
— Може ли и аз на свой ред да те запитам какво търсиш тук, Хеборик? Да не би да се стремиш да се върнеш към професията си на историк, за да разкажеш историята за Ша’ик и Вихъра? Или наистина не можеш да изневериш на верността си към каузата на свободата? Със сигурност не би могъл да твърдиш, че си и едното, и другото, нали?
— В най-добрия случай бях посредствен историк, Л’орик — измърмори Хеборик. Не му се искаше да обяснява причините за оставането си тук, пък и те едва ли бяха от значение — Ша’ик бездруго едва ли щеше да му позволи да си замине.
— Губиш търпение. Добре, ще те оставя да си вършиш работата. — Л’орик леко се поклони и отстъпи.
Хеборик постоя още малко замислен, преди да продължи по пътя си. Бидитал бил развълнуван, виж ти. Заради спор с Л’орик или заради нещо забулено? Обиталището на Върховния маг вече беше пред него, с платнените стени и издигнатия косо покрив, прашно ръждивочервено петно, клекнало върху дебелите каменни темели. Пред входа се беше свил почернял от слънцето мръсен мъж и ломотеше нещо. Лицето му беше скрито под дългите мръсни сплъстени кичури коса. Нямаше длани и стъпала, кожата по чуканите отдавна беше зараснала, но въпреки това от белезите извираше мръсножълта гной. Мъжът чертаеше кръгове в пръстта с чуканчетата на китките си, обграждаше се със свързани брънки на верига, въртеше се и дращеше пръстта — всеки кръг заличаваше начертаното отпреди.
„Този е на Тоблакай. Майсторската му творба — Сулгар? Силгар.“ Натиецът беше един от многото сакати и поразени от болести обитатели на Храмовия кръг. Хеборик се зачуди какво ли го е привлякло до шатрата на Бидитал.
Стигна до входа. Според племенния обичай платнището беше завързано навътре — обичайният жест за покана да влезеш, находчиво и остроумно послание. Щом Хеборик наведе глава, за да мине през прага, Силгар се размърда и вдигна очи.
— Мой брат! Виждал съм те преди, да! Сакат… като братя рождени сме! — Езикът му беше смесица от натийски, малазански и ерлийски. Усмихна се и оголи два реда гнили зъби. — По плът и по дух, нали? Ние с теб сме единствените честни смъртни тук!
— Щом казваш — измърмори Хеборик и прекрачи прага на дома на Бидитал. Задавеният кикот на Силгар го последва.
Никакво усилие не бе положено огромната зала да се изчисти. По пода се търкаляха парчета тухли, изронен хоросан и глинени чирепи. Тук-там из глъхнещото като пещера пространство се виждаха мебели. Имаше голямо ниско легло, застлано с тънки завивки. Срещу леглото бяха наредени четири сгъваеми трикраки столчета, каквито използваха пътуващите търговци, все едно че Бидитал имаше навика да се обръща към публика от свои послушници или ученици. Близката масичка беше отрупана с десетина малки светилника.
Самият Върховен маг стоеше с гръб към Хеборик и по-голямата част от дългото помещение. Малко зад лявото му рамо гореше факла, закрепена за забито в камъните копие, и очертаваше сянката му върху платнената стена.
Ледени тръпки пробягаха по тялото на Хеборик, защото му се стори, че Върховният маг говори — с език
