царството си, оставен сам и заклещен в този свят. Отсечените ръце на Хеборик си бяха намерили нов владетел, владетел с такава огромна мощ, че можеше да воюва със самия отатарал. Но беше нещо чуждо. Хеборик вече бе убеден, че гигантът от нефрит е натрапник, изпратен тук от друго селение с някаква скрита цел.
Ала не бе изпълнил тази цел — някой го бе оковал.
Отпи от чая. Молеше се въздействието му да се окаже достатъчно силно, за да умъртви идещия сън. Защото или чаят губеше силата си, или по-скоро той самият вече привикваше на въздействието му.
Каменното лице го зовеше.
Опитваше се да проговори.
Някой драсна на платнището на входа, после го дръпна встрани.
Влезе Фелисин.
— А, още си буден. Добре, така ще е по-лесно. Майка ми те вика.
— Сега?
— Да. Станали са разни неща във външния свят. Последствията им трябва да се обсъдят. Майка търси мъдростта ти.
Хеборик хвърли скръбен поглед на глинената чаша с димящия чай в призрачните си ръце. Щом изстинеше, нямаше да е нищо повече от ароматна вода.
— Не ме интересуват събитията от външния свят. Ако очаква мъдри слова от мен, ще се разочарова.
— Същото й казах — отвърна Фелисин Младата с насмешлив блясък в очите. — Ша’ик настоява.
Помогна му да облече наметалото си и го изведе навън, с ръка, лека като комарче на гърба му.
Нощта бе хапливо студена, с вкус на улягаща прах. Тръгнаха мълчаливо по една от криволичещите улички между юртите.
Подминаха високия подиум, от който Ша’ик Преродената се беше обърнала първия път към струпаното множество, после минаха през порутените пилони на нявгашната порта и към огромния многоцветен павилион, двореца на Избраната. Стража нямаше, защото присъствието на богинята бе осезаемо, като напор в ледения въздух.
В първата стая, в която влязоха, нямаше много топлина, но след всяка завеса, която открехваха, температурата се покачваше. Дворецът представляваше лабиринт от такива изолирани стаи, повечето съвсем празни — и почти с нищо не можеха да се различат една от друга. Ако убиец проникнеше тук, избягнал по някакъв начин погледа на богинята, щеше бързо да се изгуби. Подстъпът до обиталището на Ша’ик следваше своя криволичещ, мъчителен път. Покоите й не бяха централни, в сърцевината на двореца, както можеше да очаква човек.
С лошото си зрение и от безкрайните завои Хеборик скоро се обърка — така и не успяваше да разбере къде точно са покоите й. Това му напомни за мините, за тежкия път до западния бряг на острова — беше ги водил Баудин, Баудин, чийто усет за посока се беше оказал безпогрешен, чак свръхестествен. Без него Хеборик и Фелисин щяха да загинат.
„Ястребов нокът, ни повече, ни по-малко. Ах, Тавори, ти не сгреши, като му се довери. Фелисин бе тази, която отказа да му съдейства. Трябваше да предвидиш това. Ех, много неща е трябвало да предвидиш ти…“
„Но не и това.“
Влязоха в широко и ниско четвъртито пространство, което Избраната — „Старата Фелисин, детето на дома Паран“ — бе нарекла своя Тронна зала. И наистина имаше подиум, някогашно огнище, на който бе поставен стол с висок гръб от избеляло дърво и възглавнички. На съвети като този Ша’ик неизменно се разполагаше в този импровизиран трон; никога не го напускаше в присъствието на съветниците си, дори за да погледне пожълтелите карти, които командирите трябваше да разпъват върху застлания с кожа под. Ако не се броеше Фелисин Младата, Избраната бе най-малката тук.
Хеборик се зачуди дали Старата Ша’ик е страдала от такова чувство за несигурност. Съмняваше се.
Стаята беше пълна. От пълководците и избраните на Ша’ик отсъстваха само Леоман и Тоблакай. Други столове нямаше, но до три от четирите платнени стени бяха подредени възглавници и пълководците седяха на тях. Фелисин поведе Хеборик към отсрещния край, вляво от Ша’ик.
Някакво постоянно чародейство осветяваше залата и светлината по някакъв начин също така затопляше въздуха. Хеборик забеляза, че всички останали са на отредените им места. Макар да не бяха повече от смътни фигури в очите му, ги разпознаваше достатъчно добре. До стената срещу трона седеше полунапанецът Корболо Дом, с обръсната глава и нашарено от белези синкаво лице. Вдясно от него беше Върховният маг Камъст Релой, мършав почти като скелет, с къса сива коса и подрязана стоманена брада, стигаща до изпъкналите скули, над които проблясваха хлътнали очи. Вляво от Корболо седеше Хенарас, вещица от някакво пустинно племе, което по незнайни причини я беше прогонило. Магията я пазеше млада на вид, тежката премалялост в тъмните й очи бе рожба на разредения тралб, отрова, извличана от една змия, която тя пиеше, за да я пази неуязвима за убийства. До нея беше Файил — дебела свадлива жена, за която Хеборик не знаеше много.
Покрай стената срещу бившия жрец бяха Л’орик, Бидитал и Фебрил, последният — безформен в широката си копринена телаба; качулката й бе разтворена като шията на пустинна змия и малките му черни очички бляскаха от сянката. Под тях лъщяха два златни зъба — горните кучешки. Разправяха, че в тях имало емулор, отрова, извличана от някакъв кактус, която не носела смърт, а неизцеримо безумство.
Последният присъстващ пълководец беше вляво от Фелисин — Маток. Обичаният от пустинните племена висок чернокож воин притежаваше вродено благородство, но такова, че дразнеше всички около него освен може би Леоман, който беше безразличен към особата на бойния главатар. За тази неприязън всъщност не съществуваше причина, тъй като Маток винаги се държеше любезно, свойски дори, бързо се усмихваше — „Може би прекалено бързо, все едно че никого не взима на сериозно.“ С изключение на Избраната, разбира се.
Щом Хеборик се настани, Ша’ик каза:
— С нас ли си тази вечер, Призрачни ръце?
— Достатъчно.
В гласа й се таеше напрегната възбуда.
— Гледай да е достатъчно, старче. Имало е… смайващи събития. Далечни катастрофи са разтърсили Малазанската империя…
— Преди колко? — попита Хеборик.
Ша’ик се намръщи на странния въпрос, но Хеборик не уточни.
— По-малко от седмица. Лабиринтите са били разтърсени до един, като от земетръс. В армията на Дужек Едноръкия има симпатизанти на въстанието, съобщават ни подробности. — Махна с ръка към Л’орик. — Нямам желание да говоря цяла нощ. Съобщи подробностите, Л’орик, заради Корболо, Хеборик и който още не знае нищо за случилото се.
— С най-голямо удоволствие, Избрана. Онези от вас, които боравят с лабиринти, несъмнено са усетили трусовете, бруталното преображение на пантеона. Но какво по-точно се е случило? Първият отговор просто е узурпация. Финир, Глиганът на лятото, по неизвестни причини е бил низвергнат като върховен бог на войната. — Прояви достатъчна милост да не погледне към Хеборик. — На негово място е някогашният Първи герой Трийч. Тигърът на лятото…
„Низвергнат. Вината е моя и само моя.“
Очите на Ша’ик блестяха, приковани в Хеборик. Общите им тайни се бяха изопнали, пращяха, ала все пак оставаха невидими за другите.
Л’орик понечи да продължи, но Корболо Дом го прекъсна.
— И какво му е важното на това? Войната няма нужда от богове, само от смъртни противници. Два врага и какъвто там повод могат да си измислят, за да оправдаят взаимното си избиване. — Замълча, усмихна се на Л’орик и сви рамене. — Всичко това мен ме удовлетворява напълно.
Думите му бяха накарали Ша’ик да извърне погледа си от Хеборик. Тя вдигна вежда и се обърна към напанеца.
— И какви по-точно са твоите причини, Корболо Дом?
— Обичам да убивам хора. В това съм много добър.
