— След този на Ханан Мосаг, твоят оброк за вярност ми е най-нужен, Феар.
Феар изглеждаше смутен, сякаш това бе въпрос, неподлежащ на оспорване.
Робът Удинаас вече се беше върнал, но се задържа отзад, зачервените му очи оглеждаха сцената. И Трул се зачуди, като видя как ледериецът присви очи.
— Какво искаш от мен, императоре? — попита Феар.
— Дар, братко.
— Всичко, което имам, е твое.
— Верен ли си на тази своя дума, Феар? — попита Рулад спокойно.
— Иначе не бих я дал.
„О. Не, Рулад — не…“
— Императорът се нуждае от императрица — каза Рулад високо.
Феар пребледня.
— Съпруга. Феар Сенгар, ще ме дариш ли със съпруга?
„Извратен кучи син…“ Трул пристъпи напред. Рулад изпъна ръка към него, за да го спре.
— Внимавай, Трул. Това не е твоя грижа. — И оголи почернелите си зъби.
„Никога не е било.“
— Трябва ли да прекършиш онези, които са готови да те следват? — попита Трул.
— Още една дума! — изкрещя Рулад. — Още една дума, Трул, и ще заповядам да те одерат жив!
Трул се присви, стъписан от яростния му изблик, и се смълча.
Една монета издрънча на подиума, щом Рулад вдигна ръка към лицето си да впие нокти в някакво обзело го неописуемо чувство, отдръпна я и я задържа пред себе си, и загледа как се свива в юмрук.
— Убий ме. Само това е нужно да направиш. За да се увериш. Да, убий ме. Отново. — Искрящите очи се приковаха в Трул. — Знаеше, че бях сам, да пазя задния склон. Знаеше го, Трул, и ме остави на собствената ми съдба.
— Какво? Не съм знаел такова нещо, Рулад…
— Край на лъжите, братко. Феар, подари ми годеницата си. Дай ми Майен. Нима ще застанеш между нея и титлата императрица? Кажи ми, толкова ли си себелюбив?
Гнусни слова, като ножове, забиващи се във Феар един след друг. Също толкова раздиращи плътта му, за да я превърнат в развалина. Това беше Рулад, осъзна Трул. Детето с неговата жестока алчност, порочната му страст. „Кажи ни, толкова ли си себелюбив?“
— Тя е твоя, императоре.
Слова, изцедени от всякакъв живот, думи, достойни за дар към онзи, който беше познал смъртта. Макар на Рулад да му липсваше проницателният ум, за да го разбере.
Вместо това лицето му се изкриви под монетите в широка усмивка, пълна с ликуване и триумф. Очите му обходиха тълпата и се спряха там, където стояха неомъжените девици.
— Майен — извика Рулад. — Свърши се. Ела. Ела до своя император.
Висока и царствена, младата жена закрачи напред, все едно че се бе упражнявала хиляда пъти за този миг.
„Това е невъзможно!“
Майен мина покрай Феар, без да го погледне, и застана, с лице към множеството, от лявата страна на стола. Ръката на Рулад се беше пресегнала в жест на самодоволна фамилиарност и тя я стисна.
Този последен жест удари Феар като юмрук в гърдите. Той отстъпи крачка назад.
— Благодаря ти, Феар — каза Рулад. — За твоя дар. Убеден съм в твоята вярност и съм горд, че те наричам свой брат. Вие, Бинадас, Мидик Бун, Терадас Бун, Ханан Мосаг… и… — Очите му се изместиха. — И Трул, разбира се. Моите най-близки братя. Обвързани сме с кръвта на нашите предци…
Словата се нижеха, но Трул беше престанал да слуша. Очите му се бяха спрели на лицето на Майен. На ужаса, изписан там, който тя не можеше да скрие. В ума си Трул извика към Феар: „Виж, братко! Тя не е търсила тази измяна! Виж!“
Отклони с усилие погледа си от Майен и видя, че и Феар го е разбрал. Видял беше онова, което можеха да видят всички. Всички освен Рулад.
А това ги спасяваше. Спасение за изгубилите надежда. Майен им показваше, че някои истини не могат да бъдат извратени, че дори това безумно
Но все пак Трул се зачуди. Кой можеше да даде отговор? Кой чакаше в този свят, отвъд границите на познанието им, достатъчно могъщ, за да се опълчи на това чудовище? И колко дълго щяха да чакат? „Ние сме паднали и императорът прогласява, че ще се вдигнем отново. Той е луд, защото не се вдигаме. Падаме и се боя, че това пропадане няма да има край.“
Докато някой не даде отговор.
Рулад беше спрял да говори, все едно беше усетил, че сред поданиците му става нещо, нещо, което няма никаква връзка с него самия и неговата новооткрита мощ. Изведнъж се надигна от стола.
— Това събрание свърши. Ханан Мосаг, ти и твоите К’риснан ще останете тук с мен и императрицата, защото имаме да обсъдим много неща. Удинаас, доведи робите на Майен, за да осигурят всичко, от което се нуждае. Останалите, напуснете веднага. И пръснете вестта за издигането на новата империя на Едур. И, братя и сестри, погрижете се за оръжията си…
„Моля ти се, някой, дай отговор на това.“
На десетина крачки от цитаделата от дъжда излезе човек и застана пред Удинаас.
Аквиторът.
— Какво направи той?
Удинаас я изгледа за миг и сви рамене.
— Отне годеницата на брат си. Тя се старае да се държи храбро, но се справя зле.
— Властта над Едур е узурпирана — каза Серен Педак. — И на трона седи тиранин.
Удинаас се поколеба, после промълви:
— Кажете на Първия евнух. Трябва да се готвите за война.
Тя не показа изненада от думите му. По-скоро очите й помръкнаха от умора. Обърна се, тръгна в дъжда и се скри.
„Все добри новини нося, няма що. А сега е ред на Пернатата вещица…“
Дъжд се лееше от небето, заслепяващ и сляп, безразличен и безсмислен, не носеше никакво значение. И как можеше да носи? Беше просто дъжд, изливащ се от струпания небесен легион скръбни облаци. А ридаещият вятър беше дъхът на естествени закони, породен високо в планините или от морето. Гласът му не обещаваше нищо.
Никакво значение не можеше да се намери в безжизненото време, в пулсирането на приливите и в дирята на обръщащите се сезони.
Никакво значение за живи, както и за умиращи.
Тиранинът беше облечен в злато, а бъдещето миришеше на кръв.
Това не означаваше нищо.
Трета книга
Всичко невидимо
