смотаняк, опакова си задника и си отиде. Не съм я виждал оттогава.
Поуп отново погледна часовника си демонстративно. Шон реши, че е свършил с него, така че стана, за да се сбогува.
— Е, предполагам, че това е достатъчно — заключи той. Поуп също понечи да се изправи, но Шон го спря с жест. — Не ставай, Грегъри.
Сам ще намеря пътя до изхода. Освен това Мерил те чака на телефона.
— Ей, вярно! — възкликна Поуп, но въпреки всичко се изправи. Стисна ръката(на Шон, придърпа го към себе си и сниши глас заговорнически. — Знаеш ли, тази история ми прилича на кино. Красивата мацка пристига в Холи-ух и пропада. Знам аз. Мога да измисля нещо ретро, от шейсетте.
Поквара.
Глава шестнайсета
Шон се опита да си уговори среща с Кари. Искаше да изясни нещата, които му бе казала за Робин, но вечно нещо попречваше — когато той беше свободен, тя или беше в съда, или извън града, или пък нещо друго. Едва след едноседмични опити, му предложи да вечерят заедно на следващата вечер.
Кантората на „Робинсън, Расин и Робинсън“ се намираше на десетия етаж на един небостъргач малко по-надолу по улицата от „Фашън Айлънд“ — огромният търговски комплекс на Нюпорт Бийч. Шон тъкмо щеше да влезе, когато отвътре излезе Картър. Беше топъл декемврийски ден — нещо нормално за Лос Анджелес преди януарските дъждове, но въпреки това Картър беше облечен като за ски — дебел вълнен пуловер, тъмносини панталони и скъпи ботуши.
— Шон, как си! — възкликна той. — Благодаря, че ме отърва онзи ден.
Имаш страхотен удар! Челюстта още ме боли.
— Съжалявам, Картър.
— Няма за какво. Не трябваше да се докарвам до това положение. Какво те води насам?
— Искам да поговоря с Кари за делото „Къртис“ — каза той и задържа вратата отворена, докато излезе Картър. Беше оставил негодното си куфарче в колата и носеше само бележника си и малък книжен плик. — Надявах се да поговоря и с теб, ако имаш време.
— Боже! Всъщност нямам никакво време. — Той вдигна ръка почти до носа си, за да покаже как си гледа часовника. — Наистина трябва да бързам, но поговори с Кари и ако все още смяташ, че трябва да се срещнем, ми се обади в петък. — Тръгна заднешком по коридора и се провикна, насочвайки с пръст към Шон: — Споразумяхме ли се? — След това го сви, сякаш дърпаше спусък.
Ето какво се бе объркало в Калифорния — някога, за да се споразумеят хората си стискаха ръцете, а сега чупеха пръсти тарикатски и изстрелваха нищо неозначаващи халосни обещания.
Шон кимна и се намръщи. Можеше да познае кога искат да се отърват от него. По всяка вероятност Картър не искаше да се ангажира като свидетел, защото не беше изключено да се наложи да виси в съда няколко дни, а това би означавало да намалее времето му за печелене на пари. Очевидно целта беше да се измъква, докато започне процеса, когато Шон щеше да е твърде зает, за да се занимава с неговите показания.
— Трябва да поговорим скоро, Картър — извика Шон след него. — Искам да знам какво е правила Робин вечерта преди да изчезне.
— Няма проблем — викна в отговор Картър и изчезна в асансьора.
— Да, няма проблем — повтори Шон в празния коридор.
Каза името си на секретарката и седна да чака. В приемната цареше атмосфера, каквато не бе очаквал. Обзавеждането беше като във френска провинциална къща, а стените бяха покрити с книги, за да вдъхват доверие. Факсовете, копирните апарати и компютрите се губеха сред декоративни растения, лампи и огледала. По стените висяха картини от съвременни художници, купени от бутиците в Лагуна Бийч. Шон долови женско влияние. Колкото повече жени навлизаха в правото, толкова повече намаляваха тежките кожени кресла, махагонът, ухаещите на тютюн за лула срещи, едноцветните костюми и семплите вратовръзки.
След няколко минути Кари отвори вътрешната врата. Беше със син велурен костюм, който прилепваше по тялото й като коприна. Полата стигаше до коленете, а блузата й бе бяла като мляко, с висока яка.
— Умирам от глад — каза тя. — А ти?
— И аз. Мексиканска кухня?
— Великолепно.
Отидоха в едно малко кафене, наречено „Ел Текуан“ — място, пълно със сламени шапки и панталони цвят каки. Те двамата бяха единствените гринго. Докато се хранеха със специалитетите на заведението и довършваха шестте бири, разговаряха за всичко друго, но не и за най-важното.
Едва след като се нахраниха, разговорът се насочи към съдебната зала и делото на Чад. Шон нарочно не й каза, че е видял Робин в Бейкърсфийлд. Всъщност, бе зърнал лицето на една жена, само за няколко секунди, в бясно летяща кола. Тогава бе готов да се обзаложи на всичко, че Робин Пенроуз е жива, но с всеки изминат ден увереността му намаляваше. Като адвокат на Чад съмнението му бе достатъчно. Кари, обаче, искаше да знае със сигурност.
Най-накрая стана дума за това, което му бе казал Крюгер — че Робин е избягала по време на срещата.
— Целия ден й беше криво — обясни Кари с лекота, която доста го озадачи.
— Добре, защо не ми го каза? — попита Шон. Кари беше адвокат, би трябвало да се досети, че тези подробности са важни за него. — Та Робин бе изчезнала само два часа по-късно! И най-дребният детайл може да се окаже много съществен!
Кари протегна ръка през масата и улови неговата.
— Шон, тя имаше кошмарен мензис. Затова беше всичко. Крюгер нямаше как да знае и може да му се е сторило странно.
— И само това? Месечният й цикъл? — Както повечето мъже, тайнственият хормонален бунт, който веднъж месечно се развихряше в женското тяло, го озадачаваше.
— През целия ден се държа като кучка. Полет и спускане. Плач и смях.
Цялото безумие — Кари илюстрира думите си с жест. — Твоят детектив попитал ли е Крюгер дали се е случило нещо или е чула нещо, което я е смутило?
— Да — кимна Шон.
— И? — Тя все още държеше ръката му.
Той поклати глава.
— Не е успял да си обясни поведението й.
— Това не бива да го притеснява. Много често и самите жени не могат.
Просто се случва. Не сме го измислили ние! — Кари се засмя, облегна се назад и отдръпна ръката си. — Целия ден се държа отвратително.
Когато най-накрая прекъсна срещата, аз й казах да си върви у дома.
Продължиха да разговарят за делото и Шон й разказа как изглеждат нещата за защитата. Обичаше да приказва с колеги адвокати, защото разбираха какво им говори.
Когато свършиха, отново се качиха в колата и потеглиха по улицата без да разговарят. По радиото Павароти пееше някаква стара неаполитанска любовна песен. Във въздуха се носеше ароматът на морето. В тъмнината Шон не виждаше Кари — освен, когато минаваха под лампите. Нежните къдрици около шията, пълните й устни, елегантните дълги пръсти, отпуснати в скута.
— Наблюдавам те от години — най-накрая каза тя.
Той се обърна към нея, но лицето й бе потънало в мрака.
— Какво искаш да кажеш?
— Присъствала съм най-малко на три твои дела, за да гледам как работиш.
— Защо, за Бога!? — засмя се той.
— Баща ми ме накара. Каза, че ако съм искала да видя как се държи един добър млад адвокат в съда, трябвало да наблюдавам Шон Барет.
Шон се изчерви от смущение. Едно беше някой затлъстял плешив колега да го удари по рамото и да го
