похвали за страхотната работа, а съвсем друго — да го чуе от такава красива жена.
— Много мило, че го казваш, Кари. Благодаря ти.
— О, Спан и баща ми непрекъснато говореха за теб — продължи тя. — Спан казваше, че няма да успее да те задържи при себе си. — Кари се засмя и потупа коляното му с пръсти.
— Шегуваш се!
— Не. Даваха си сметка, че рано или късно ще започнеш сам. И предполагаха, че ще е рано. Смятаха, че си твърде добър, за да останеш във фирмата.
— Те ли ти казаха това? — попита Шон и сякаш загуби теглото си.
— Разбира се. Татко нищо не може да скрие от мен. Познавам номерата му отлично. Спан и той се смееха по на чашка, защото според Джонатан било голям удар, че те е задържал година или две повече, отколкото е смятал, че ще успее.
— Значи голямата сцена със Спан…
— Е репетирана с години.
— Проклет да съм! — Шон поклати глава. Спан го бе манипулирал като марионетка.
Сви към Камино Капистрано и се насочи към скалите над плажа. Спря при Парка на боровете — на едно затревено място, от което се виждаше целия район.
— Ела, искам да ти покажа моята част от града.
Минаха направо през тревата, за да стигнат до една бетонна пейка на самия ръб. Шон прекрачи ниската дървена бариера, която преграждаше пътя на автомобилите и подаде ръка на Кари. Тя вдигна полата си, без да се замисли и също я прескочи. Шон забеляза, че е оставила обувките си в колата.
Кари проследи погледа му и каза:
— Мразя обувките.
Внимателно се спуснаха на една площадка под ръба на скалите, където никой отгоре не можеше да ги види. Пред очите им бе цялото крайбрежие. На север беше кеят на Дейна Порт, навлязъл навътре в океана, на юг се простираха Капистрано и Сан Клементе, погълнати от дрямка. Само старото пристанище на Капистрано бе осветено. То все още привличаше морски пехотинци с бебешки личица от базата „Пенделтън“, които се шляеха наоколо с надеждата някоя ученичка по бикини да прости остриганите им глави и да си поприказва с тях.
— Исках да ти покажа това — каза Шон и посочи с ръка. — Там, точно отдолу, е къщата ми.
— Живееш на брега?
— Старите сърфисти не могат да живеят на повече от сто метра от водата. — Той посочи към белите гребени на вълните, осветени от луната.
— Ти си сърфист?
— Някога живеех на дъската. Сега, разбира се, живея в съда. — Шон щракна тъжно с пръсти и Кари се засмя. — Но все още успявам да излизам в морето веднъж седмично. Нощем.
— Как така нощем?
— Винаги, когато се прибера от работа, правя опит да се натопя във водата.
Кари се обърна към него и се усмихна учудено.
— Никой не сърфира нощем.
— Ами! Няма нищо особено. Всъщност, много по-безопасно е от това, да плуваш нощем. Правила си го, нали?
— Че кой не е? В колежа често се къпехме голи, след като сме изпили тонове бира.
— Тази вечер е чудесна — отбеляза той. — Погледни вълните! Два, три метра! Не особено бързи, не и съвсем бавни. Дори няма да ни трябва осветление.
— Как така „ни“?
— А защо не? Карала си сърф, нали?
— Шегуваш ли се? Като ученички с Робин не се махахме от плажа. Но никога не сме го правили нощем.
— Е, сега имаш чудесна възможност да опиташ.
Той я улови за ръка и я поведе нагоре към колата.
— Това е безумие! — повтаряше тя, но Шон знаеше, че ще дойде с него.
Всъщност, това бе първото нещо, което научи за нея — че опасностите и приключенията я изкушават.
През цялото време протестираше — когато обличаше неопрена, когато за първи път усети бодването на ледената вода, когато се впусна напред в тъмнината. Но нямаше вид на разтревожена, по-скоро бе изпълнена с възторг. Играеше си като дете — бягаше, за да го изпревари и да стигне първа до следващия гребен.
— Тази беше страхотна! — възкликна Шон, след една голяма вълна.
Седяха на дъските един до друг, съвсем сами.
— Нали? Фантастично е! Колко изгубен се чувства човек сред вълните!
— Всичко си е на мястото — посочи Шон към брега.
— Хайде още малко, докато не сме умрели от студ — подкани го тя и отново загреба навътре.
Продължиха още половин час, после излязоха на брега, подпряха дъските на верандата и влязоха вътре, за да вземат топъл душ.
Кари първа излезе от банята, увита с хавлия. Шон свали неопрена, захвърли го на пода до нейния и влезе под душа. Топлата вода едва бе успяла да отнеме студа от тялото му, когато вратата се отвори и тя влезе при него — съвсем гола, със същото очакване на приключението, което бе изписано върху лицето й горе, на скалите.
Прегърна я и дълго се целуваха под топлата струя на душа. Докосна гърдите й, почувства колко са твърди, после ръката му се спусна надолу към корема, още по-надолу. Тялото й изведнъж стана податливо.
Опря глава на гърдите му, притисна го към себе си. После раздалечи краката си достатъчно, за да усети колко мокра е вътре.
— О, Шон — прошепна Кари, все още със затворени очи. Прегърна го през раменете и се повдигна на пръсти. Едната й ръка се плъзна надолу и го улови. След това внимателно се отпусна надолу.
Когато телефонът иззвъня, двамата спяха прегърнати. Шон погледна червените цифри на електронния часовник в другия край на стаята и се изненада. Беше 4:48. Телефонният звън по това време можеше да означава или грешка или нещо наистина спешно.
Измъкна се от прегръдките на спящата Кари и отиде да вдигне слушалката.
— Да? — попита шепнешком.
— Шон? Обажда се Джонатан Спан.
— Джонатан?! Какво има?
— Скот. Знаеш ли, че го няма от няколко дни?
Изведнъж адреналинът обля сърцето му и умът му заработи трескаво.
— Не знаех.
— Да. Никой не знаеше къде е. Нямахме представа какво да мислим… при неговия начин на живот…
Шон се стресна. Очевидно Спан се опитваше да му каже нещо за Скот, но не знаеше откъде да започне.
— Изплюй камъчето, Джонатан!
— Той е мъртъв.
— Какво? — възкликна Шон. — Сигурен ли си?
— Бил е убит. Полицаите са го открили заедно с… хм… негов приятел в Лагуна. Според тях, налице са всички признаци за отмъщение на хомосексуалисти.
— Отмъщение на хомосексуалисти?
— Да — каза тихо Спан. — Тези копелета добре са се постарали. Ужасно!
— Какво?
— И двамата се обезобразени зловещо.
