защитата ти?
— Можеш ли?
— Не виждам защо не. Просто няма да мога да ти отделям много време, докато не свърши делото „Къртис“.
Бъргър се поколеба.
— Страхувам се, че ако ти кажа, той ще разбере.
— Как? Ако съм твой адвокат, съм длъжен да пазя тайните ти. Ако не го правя, ще загубя разрешителното си. Споразумяхме ли се?
Бъргър поклати отчаяно глава.
— Името му е Шаба. Шаба Сейнт Джеймс. Само това знам.
— Къде да го намеря?
— Не мога да ти кажа! Ще ме убие! — простена Тед.
— Ако не ми кажеш, също ще умреш. Искаш ли да опиташ? Това е положението. Той е застрелял пазача. Уби Скот и Ромеро. Остава само още един свидетел — каза натъртено Шон и посочи към него.
Бъргър пак поклати глава.
— Когато Еди искаше да го открие, ходеше в увеселителния парк в Хънтингтън. Там се навърта. Там е офисът му.
Беше в Хънтингтън четирийсет и пет минути след като тръгна от затвора. Увеселителният парк се простираше на огромна площ на самия бряг. Там имаше просторно хале с видео игри, виенско колело, влакче на ужасите. В средата бяха струпани павилиони за закуски и игри за наивници — баскетболни топки, които трябваше да се прокарат през по-малки от тях обръчи и всевъзможни други измами, които ти се струват лесна работа, ако искаш да спечелиш две умиращи златни рибки или бутилка с оловно дъно, която никой не може да събори.
Наоколо се шляеха множество хлапета, които нямаха какво друго да правят. Шон бе чувал за няколкото хайки за наркотици напоследък.
Както на много други места, бандите владееха положението и тук. Все още никой не бе умрял, независимо от престрелките, които не бяха рядкост. Местните хора наричаха мястото „парк на пистолетите“.
Шон бе толкова ужасен от начина, по който бе умрял Скот, че искаше на всяка цена да намери Шаба. Не можеше да каже на Гамбоа какво беше научил от Бъргър, защото той отново му беше клиент. Започна да разпитва наоколо дали са виждали „неговия приятел Шаба“.
— Като ти е приятел — изръмжа му едно чернокожо хлапе с обувки за двеста долара, — как така не знаеш къде да го намериш, а? Ченге!
Никой не знаеше нищо. Никакъв Шаба. Никакъв голям черен брат, който търгува с амфетамини. Просто никой не искаше да разговаря с бял кучи син, който имаше вид на ченге. Шон остана там, докато затвориха в полунощ и се прибра у дома, единствено с лошо слънчево изгаряне и болки в стомаха, причинени от лютите наденички.
Глава осемнайсета
Когато започна изборът на съдебни заседатели за делото на щата Калифорния срещу Чад Къртис, Шърман Лоуънстайн просто разцъфтя. Беше със сив костюм, червена риза и чорапи, с червеникави италиански обувки. Беше намалил косата си, а от джобчето на сакото му се показваше червена кърпичка. Липсваше му единствено телевизионният грим.
През седмиците преди процеса Лоуънстайн бе направил всичко възможно, за да го превърне в събитие за медиите. Беше любимец на пресата и телевизионните екипи, защото олицетворяваше масовата представа за един прокурор — висок, къдрокос и енергичен борец за обществен порядък. Не се спираше пред нищо, както сам се изразяваше, ако трябва да прибере „лошите момчета“ зад решетките и да защити почтените граждани, които всеки момент можеха да се окажат залети от тинята.
Много често публиката в телевизионните предавания го посрещаше с овации, наред с водещия.
Делото „Къртис“ се бе оказало последната рекламна кампания на областния прокурор. Лоуънстайн представяше Чад като закоравял, но умен убиец, отървал се от тялото на жертвата си, защото е знаел, че това ще затрудни неимоверно следствието. Разбира се, подобно коварно деяние нямаше да попречи на Лоуънстайн да даде на вероломния престъпник каквото заслужава. Щеше да му е нужен огромен талант, за да разобличи хитрия убиец, но за щастие на спазващите закона граждани, той го притежаваше в излишък. Когато започна делото срещу Чад Къртис, всеки, който имаше у дома си телевизор, вече знаеше, че Лоуънстайн е звездата на това шоу.
Първата хватка на прокурора беше да проточи подбора на съдебните заседатели колкото се може повече. Пожела да бъдат викани един по един. Шон знаеше защо го прави — колкото повече време минаваше, толкова повече се затвърждаваше убеждението, че Робин Пенроуз е мъртва. Възрази още щом чу какво иска прокурорът, но се оказа излишно, защото съдията Маклин реагира моментално. Не само не уважи желанието на Лоуънстайн, но реши да привиква по осемнайсет души наведнъж. За да ускори процедурата още повече, забрани на двете страни да задават каквито и да било въпроси на отделните кандидати за съдебни заседатели и сам се зае с подбора. За яд на прокурора, до обяд на четвъртия ден бяха избрани и положиха клетва седем жени и пет мъже, сред които двама чернокожи, трима испаноговорящи, един водопроводчик, пенсионирана учителка, треньор на втородивизионен отбор, мениджър на фирма, две разведени жени и състезателка по вдигане на тежести.
Маклин влезе в съда закопчавайки тогата си. Беше с любимите си стари кожени ботуши. В стаята зад него остана димна завеса. Седна на мястото си и огледа залата. Публиката бе нараснала неимоверно. Всички места бяха заети. Журналистите, които знаеха кога започва истинското действие, се бяха спуснали като лешояди. Повечето заеха местата си след клетвата на съдебните заседатели и поставиха пред себе си официални на вид табелки, с имената на вестниците си, за да пропъждат непосветените. В един и половина покрай стените и в проходите между седалките стояха наблъскани двеста и четирийсет души, а залата побираше само осемдесет. Още петстотин се тълпяха пред вратата и приставите едва ги удържаха.
— Въпреки че нарушаваме всички правила за противопожарна безопасност — започна Маклин, — ако не се смущава работата на съда, ще оставя публиката да присъства на встъпленията на обвинението и защитата.
Знам, че това доставя удоволствие на тълпите. — Той се усмихна за миг, после усмивката му се стопи. — Но искам да ви предупредя, че при най-малкия шум, говоря сериозно, ще накарам приставите да опразнят залата. А сега — той погледна Лоуънстайн, — готово ли е обвинението с встъплението си?
— Да, ваша светлост, благодаря — отвърна прокурорът.
Лоуънстайн се изправи бавно. Знаеше не по-зле от всеки актьор как да си служи с драматичните паузи. Подреди няколко неща на масата пред себе си, наведе се към ухото на един служител и му прошепна нещо.
После бутна със скърцане стола си назад и тържествено се изправи.
Докато изминаваше десетте крачки от масата на обвинението до преградата на съдебните заседатели, на лицето му се изписа цялата тежест на задачата, с която се бе нагърбил — да вкара зад решетките поредния враг на обществото. Веждите му бяха мрачно сключени, устните му се движеха като на жена, която си слага червило.
— Ваша светлост — заговори Лоуънстайн и кимна на Маклин, — дами и господа съдебни заседатели, встъпителното ми слово ще бъде кратко. — Говореше тихо, така че присъстващите да напрягат слух, за да го чуят.
— Не бих искал то да звучи неприятно, но за съжаление в този случай няма нищо приятно. Напротив, изправени сме пред злокобно деяние.
Злокобно! — Прокурорът замълча, сякаш за него бе твърде тежко да продължи. — Защо злокобно? — попита той и се приближи до Чад. Насочи пръст към него, на сантиметри от лицето му и изведнъж започна да крещи. — Защото този човек най-брутално е убил една красива, мила, невинна млада жена, на име Робин Пенроуз!
