Гарион стисна зъби и сложи на масата двата свитъка съвсем близо един до друг, за да ги сравни отново. Четеше бавно и на висок глас; може би се надяваше, че ушите му ще доловят това, което очите вероятно пропускаха. Откъсът в Даринския сборник изглеждаше сравнително ясен. В него пишеше: „Чуйте! В деня, когато Кълбото на Алдур лумне в пурпурни пламъци, светът ще разбере името на Детето на Мрака. Пазете добре сина на Детето на Светлината, защото то не ще има брат. И ще се случи така, че онези, които някога бяха едно същество, а сега са две, ще се срещнат отново и след този сблъсък единия от тях вече няма да го има.“
Кълбото наистина бе блеснало в пурпурни пламъци и бе разкрито името на Детето на Мрака — Зандрамас. Това съвпадаше с „изминалите събития“. Сведението, че синът на Детето на Светлината — неговият син, няма да има братя, разтревожи леко Гарион. Първоначално той реши, че значението на тези думи е следното: той и Се’Недра ще имат само едно дете. Но колкото повече мислеше за това, толкова по- силно се убеждаваше, че в разсъжденията му има пропуски. Та в ръкописа бе споменато, че те ще имат само един син. Нищо не се казваше за дъщери. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно го блазнеше представата за цял рояк бъбрещи малки момиченца.
Последното изречение, където се говореше за двете същества, които някога били едно, все още няма никакъв смисъл, но кралят беше сигурен, че ще открие тайното послание.
Гарион следеше с пръст редовете на Мринския сборник, взирайки се съсредоточено в буквите под блещукащата светлина на свещта. Прочете откъса още веднъж, съвсем бавно и внимателно:
„И Детето на Светлината ще се срещне с Детето на Мрака и ще го победи…“ Това очевидно се отнасяше за срещата му с Торак. „… и тъмнината ще избяга.“ Тъмното пророчество наистина бе изчезнало в небитието след смъртта на бог Торак. „Но внимавайте, камъкът, който лежи в центъра на светлината…“ — това очевидно беше Кълбото на Алдур, — „… ще…“ Върху една от думите точно на това място бе паднала капка мастило. Гарион се намръщи, напрегна всички сили, опитвайки се да разбере каква дума може да лежи под това безформено петно. Дори само като се взираше в него, го завладяваше някаква особена умора. Сякаш усилията, необходими да отмести тази мастилена капка и да види какво се крие под нея, бяха големи колкото силата, нужна за повдигането на огромна планина. Той сви рамене и продължи: „… и тази среща ще се състои на място, което вече не съществува. Там ще бъде направен правилният избор.“ Тези последни редове бяха умопомрачителни. Щеше му се да изреве от отчаяние. Та как е възможно среща — или каквото и да било друго — да се състои на място, което вече не съществува? И какво бе значението на думата „избор“? Какъв избор? Чий избор? Избор между какво и какво?
Гарион изруга и отново прочете откъса. Още веднъж го обзе онова чудновато изтощение, когато очите му стигнаха до петното върху страницата. Той го отмина, без да му обръща особено внимание, и продължи нататък. Нямаше значение каква би могла да бъде думата под капката мастило. Тя си оставаше просто дума, а една единствена дума не би могла да има чак толкова голямо значение. Кралят на Рива остави раздразнено ръкописа настрана и се замисли върху противоречието между двата откъса. Първото обяснение, което му дойде наум, бе, че на това място, както и в много други случаи в сборника, всеизвестната лудост на пророка внезапно е взела връх над разсъдъка му. Освен това беше напълно възможно този препис да не е съвсем точен. Може би писарят, който го бе правил, беше пропуснал непреднамерено един или два реда в мига, когато бе изцапал страницата с мастило. Гарион си припомни един случай, когато самият той бе сторил това. Тогава бе превърнал една прекрасна любезна прокламация в ужасно изявление. Без малко щеше да обяви себе си за военен диктатор на всички кралства, разположени на юг от Източната стена. Когато откри досадната грешка, Гарион не просто изтри обидните редове, но, разтреперан, изгори целия документ. Така беше сигурен, че никой никога няма да го види.
Кралят на Рива стана, протегна се, за да облекчи схванатите си мускули, и се приближи към малкия, скрит зад решетка прозорец на библиотеката. През последните няколко седмици нощите бяха захладнели и по високите поляни над града вече падаше слана. Дните обаче бяха топли и изключително приятни. Гарион проследи с поглед положението на слънцето, за да прецени колко е часът. Бе обещал да се срещне на обяд с граф Валгон, високоуважаемия посланик на Толнедра, и не искаше да закъснява. Леля Поул многократно бе подчертавала колко е важна точността и Гарион винаги правеше всичко, което бе по силите му, за да не кара хората да го чакат.
Върна се на масата и разсеяно нави двата свитъка. Съзнанието му все още продължаваше да се бори с проблема за несъответствието на пасажите. След това духна свещите, излезе от библиотеката и внимателно затвори вратата.
Валгон, както винаги, бе твърде досаден. Гарион чувстваше, че в характера на толнедранците има някаква вродена надутост, която не им позволява да се изразяват, без да украсяват езика си до непоносимост. Този ден обсъждаха „приоритетите“ при разтоварването на търговските плавателни съдове в пристанището на Рива. Валгон, изглежда, ужасно харесваше думата „приоритети“, защото намираше начин да я включва в разговора поне веднъж във всяко второ изречение. Истинската причина за посещението на Валгон, изглежда, беше да представи пред риванския Крал молба — или може би конкретно искане — толнедранските търговци да получават с предимство достъп до ограничената площ на пристаните в долната част на града.
— Драги ми Валгон — подхвана Гарион, търсейки някакъв дипломатичен начин да откаже на посланика. — Всъщност смятам, че този въпрос се нуждае от… — Той спря и вдигна очи: вниманието му беше привлечено от изскърцването на масивните, украсени с дърворезба врати на тронната зала, които се отвориха тъкмо в този миг.
Един от високите стражи със сиви наметала, които винаги стояха на пост пред тронната зала, влезе с тежки стъпки, прокашля се леко и обяви с глас, който вероятно се чуваше чак до другия край на острова:
— Нейно кралско величество кралица Се’Недра, имперска принцеса на Толнедранската империя, командваща войските на Запада и възлюблена съпруга на Негово величество Белгарион Богоубиеца от Рива, господар на Западното море и Върховен владетел на Запада!
Дребничката Се’Недра влезе с престорено сериозен вид. Раменете й бяха гордо изправени, сякаш тя въобще не чувстваше тежестта на всички тези високи титли. Беше облечена в зелена кадифена рокля, чиито блещукащи нишки напомняха бляскавите пера на дива патица. Дрехата на кралицата бе набрана под гърдите, за да скрие нарастващата й талия. Очите й блестяха лукаво.
Валгон се поклони любезно.
Се’Недра докосна ръката на часовия, повдигна се на пръсти и му прошепна нещо. Той кимна, обърна се отново към трона в предната част на залата и отново се изкашля.
— Негово височество принц Келдар от Драсния, племенник на многообичания покоен крал Родар и братовчед на крал Кева, главнокомандващ походите на кралствата от Севера.
Гарион скочи от трона, обзет от неописуемо изумление.
Силк влезе величествено в тронната зала. Жакетът му бе в наситен перленосив цвят, по пръстите му блестяха множество пръстени, тежък златен ланец с голям сапфир висеше на врата на уважаемия принц.
— Не се притеснявайте, господа — обърна се драснианецът към Гарион и граф Валгон и размаха театрално ръка. — Не е необходимо да ставате. — Той протегна величествено дланта си към Се’Недра и двамата слязоха по широката, покрита с килим пътека край трите непрестанно пламтящи огньове в специално изградените огнища на пода.
— Силк! — възкликна Гарион.
— Същият — отвърна Силк с лек присмехулен поклон. — Ваше величество изглежда добре, като имаме предвид…
— Като имаме предвид какво?
Силк му намигна.
— Очарован съм от възможността отново да се срещна с толкова прочут и благороден търговец, принц Келдар — измърмори учтиво Валгон. — Ваше височество се превърна в легенда през последните години. Подвизите ви на изток доведоха до пълно отчаяние големите търговски родове в Тол Хонет.
— Човек от време на време постига някои скромни успехи — отвърна Силк, духна върху един от масивните пръстени на лявата си ръка, на който бе инкрустиран голям рубин, и след това изтри скъпоценния камък в жакета си. — В следващия си доклад, моля, предайте моите почитания на вашия нов император.
