поговорим няколко минути.
— Разбира се. — Кралят на Рива изпитваше особени чувства към тази дребничка русокоса жена, чиято смелост и вярност издаваха дълбока привързаност към рода на Желязната хватка и желязната решителност на характера й.
— Щом стигнем Боктор, искам да оставя Кева в двореца. Не смятам, че това мое решение ще му хареса, но той е още малък за битки. Би ли могъл да му заповядаш да остане в града, ако реши да упорства?
— Аз ли?
— Ти си Върховният владетел на Запада, Гарион — напомни му кралицата. — А аз съм само негова майка.
— Страхувам се, че надценяваш титлата „Върховен владетел на Запада“. — Гарион разсеяно подръпна едното си ухо. — Чудя се дали бих могъл да убедя Се’Недра също да остане в Боктор — изрече замислено той.
— Съмнявам се — отвърна Порен. — Кева те възприема като висшестоящ владетел, но Се’Недра гледа на теб като на свой съпруг. Знаеш, че има разлика.
Гарион направи гримаса и каза:
— Вероятно имаш право. Въпреки това си струва да се опита. Докъде можем да стигнем с корабите по река Мрин?
— Северният ръкав на реката минава през поредица от плитчини на около двадесет левги след Боктор — отвърна кралицата. — Предполагам, че можем да превозим корабите по суша край тях, но от това няма да има голяма полза. Десет левги нагоре по течението ще се натъкнем на друг участък, осеян с плитчини, след това идват бързеите. Ще загубим много време, докато извличаме корабите от водата и след това отново ги вкарваме в нея.
— Искаш да кажеш, че ще се придвижваме по-бързо, ако просто продължим пеш след първите плитчини?
Тя кимна.
— Вероятно на моите генерали ще им бъдат необходими няколко дни, докато съберат войниците си и набавят нужните провизии — добави тя. — Ще им наредя да ни последват веднага щом могат. След като се присъединят към нас, ще можем да продължим към Реон. Ще държим града под обсада, докато пристигнат Брендиг и Хетар.
— Знаеш ли, ти наистина проявяваш голяма проницателност във военните маневри, Порен.
Тя се усмихна тъжно.
— Родар беше много добър учител.
— Много го обичаше, нали?
Кралицата въздъхна.
— Много повече, отколкото можеш да си представиш, Гарион.
На следващия ден следобед пристигнаха в Боктор. Гарион придружи кралица Порен и нейния видимо намръщен син до двореца, а Силк по стар навик тръгна след тях. Щом се озоваха в пищната сграда, Порен прати куриер до щаба на драснианските въоръжени сили.
— Мога ли да ви предложа чай, докато чакаме, господа? — обърна се дребничката русокоса кралица към тримата мъже.
— Само ако не можеш да намериш нещо по-силно — отвърна Силк и нахално се ухили.
— Не е ли твърде рано за това, принц Келдар? — попита го с укор тя.
— Аз съм алорн, скъпа вуйно. За мен никога не е твърде рано.
— Келдар, моля те, не ме наричай така. Това обръщение ме кара да се чувствам много стара.
— Но ти си, Порен. Всъщност искам да кажа, че си моя вуйна, а не че си много стара. Това се разбира от само себе си.
— Случва ли ти се понякога да се отнасяш сериозно към нещо?
— Не и ако мога да си позволя известно лекомислие.
Кралицата въздъхна, ала след това се засмя топло и звънливо. След около четвърт час в стаята бе въведен як мъж с червендалесто лице, облечен в твърде безвкусна оранжева униформа.
— Ваше величество е изпратила да ме повикат? — попита той с почтителен поклон.
— А, генерал Халдар — отвърна тя. — Познавате ли се с негово величество крал Белгарион?
— Срещали сме се, мадам, на погребението на покойния ви съпруг. — Генералът се поклони дълбоко пред Гарион.
— И, разбира се, познавате принц Келдар.
— Естествено — отвърна генералът. — Радвам се да ви видя, ваше височество.
— И аз, генерале. — Силк го изгледа проницателно. — Тези украшения не са ли нови?
Червендалестият генерал докосна многото медали на гърдите си с известно неодобрение.
— Това правят генералите в мирно време, принц Келдар: раздават си медали.
— Страхувам се, че мирното време свършва, генерал Халдар — заяви твърдо Порен. — Предполагам, вече сте научили какво се случи в Ярвиксхолм в Черек.
— Да, ваше величество — отвърна той. — Походът е бил много добре организиран и блестящо осъществен.
— Сега ще настъпим срещу Реон. Хора от култа към Мечката похитиха сина на Белгарион.
— Похитили са сина на Негово величество? — изрече невярващо Халдар.
— Да. Мисля, че най-сетне дойде часът да унищожим изцяло този култ. Затова тръгваме срещу Реон. На пристанището очаква цяла флотилия кораби, превозващи риванските войски на Белгарион. Утре ще поемем нагоре срещу течението, ще стигнем до плитчините и там ще слезем от корабите. Ще продължим по суша до Реон. Искам да свикаш армията и да ни последваш колкото е възможно по-бързо.
Халдар се навъси, сякаш нещо, което бе чул току-що, бе отклонило вниманието му.
— Сигурен ли сте, че принцът на Рива е бил отвлечен, ваше величество? — попита генералът. — А не е бил убит?
— Сигурен съм — отвърна твърдо Гарион. — Съвсем ясно е, че става дума за отвличане.
Халдар закрачи нервно напред-назад.
— В това няма никакъв смисъл — измърмори той сякаш на себе си.
— Разбрахте ли заповедта ми, генерале? — попита го Порен.
— Какво? О, да, ваше величество. Трябва да свикам войската и да настигна риванските войски на крал Белгарион преди да са стигнали до Реон.
— Точно така. Ще държим града под обсада, докато не пристигне и останалата част от нашите сили. При Реон към нас ще се присъединят алгари и части от сендарската армия.
— Незабавно се заемам със задачата, ваше величество — увери я генералът. Изразът му беше все още разсеян, а лицето — тревожно намръщено.
— Нещо не е наред ли, генерале? — попита го кралицата.
— Какво? О, не, ваше величество. Веднага ще отида в щаба и ще издам необходимите заповеди.
— Благодаря, генерал Халдар. Това е всичко.
— Генералът определено чу нещо, което не му се понрави — отбеляза Силк, след като генералът излезе.
— Напоследък всички чуваме неща, които не ни се нравят — отвърна Гарион.
— Ала сега не бе съвсем същото — измърмори Силк. — Извинете ме за момент. Смятам да отида да задам няколко въпроса на определени лица. — Дребничкият драснианец стана и тихо излезе.
Рано на следващата сутрин корабите от флотилията вдигнаха котва, напуснаха пристанището на Боктор и бавно започнаха да напредват срещу течението. Въпреки че призори времето бе ясно и слънчево, до обяд небето се покри с плътни облаци, долетели от Черекския залив.
— Надявам се да не завали — изръмжа Барак от мястото си на румпела. — Ненавиждам да се влача през кал и тиня на път за решителна битка.
Оказа се, че чакълестите плитчини на Мрин заемат доста голям участък.
— Не ви ли е хрумвало някога да издълбаете речното корито? — обърна се Гарион към кралицата на
