Драсния.
— Не — отвърна тя. — Политиката на кралството го налага. Не желая река Мрин да бъде плавателна оттук нагоре. Предпочитам толнедранските търговски кораби да не подминават Боктор. — Тя сладко се усмихна на Се’Недра. — Не искам да те обидя, скъпа — продължи кралицата, — но твоите сънародници като че ли винаги се опитват да избегнат митницата. При създалото се положение аз контролирам Северния път на керваните и имам нужда от митническите приходи.
— Разбирам, Порен — увери я Се’Недра. — И аз бих постъпила така.
Корабите хвърлиха котва край северния бряг на реката и войските на Гарион започнаха да слизат от тях.
— Ще тръгнеш с корабите надолу по реката към Дарин, така ли? — обърна се Барак към брадатия Грелдик.
— Точно така — отвърна капитанът. — След седмица ще докарам тук Брендиг и неговата сендарска войска.
— Добре. Кажи му да ни последва към Реон колкото е възможно по-бързо. Никога не ми е допадала мисълта за дълги обсади.
— Ще изпратиш ли „Морска птица“ с мен?
Барак замислено се почеса по брадата, после заяви:
— Не. Смятам да я оставя тук.
— Повярвай ми, Барак, няма да потопя кораба ти.
— Зная, но мисълта, че „Птицата“ ще ми е подръка, ако ми потрябва, ме кара да се чувствам по-добре. Ще дойдете ли с Брендиг при Реон? Сражението ще бъде нещо забележително.
Лицето на Грелдик се натъжи.
— Не — отвърна той. — Анхег ми заповяда да се върна във Вал Алорн, когато приключа с превозването на сендарите.
— О, това е ужасно!
Грелдик изсумтя кисело.
— Позабавлявайте се в Реон — рече той. — Само гледайте да не ви убият.
— Ще обърна специално внимание на последните ти думи.
Късно следобед всички войници вече бяха слезли на брега, а провизиите и припасите бяха разтоварени. Облаците продължаваха да се сгъстяват, ала все още не валеше.
— Мисля, че можем да изградим лагера си тук — обърна се Гарион към останалите, които стояха на полегатия бряг на реката. — Бездруго няма да стигнем особено далеч преди да се стъмни, а ако поспим добре през нощта, ще можем да тръгнем още призори.
— Това е разумно — съгласи се Силк.
— Научи ли нещо за Халдар? — попита кралица Порен дребничкия драснианец. — Видях, че нещо у генерала те тревожеше.
— Нищо особено — сви рамене Силк. — Ала напоследък този човек много пътува.
— Той е генерал, Келдар, освен това заема поста началник на генералния щаб на моята армия. Знаеш, че на генералите от време на време им се налага да предприема пътувания, за да инспектират войските.
— Но обикновено не ги предприемат без придружител — отвърна Силк. — По време на тези пътувания генералът не взима със себе си дори личния си адютант.
— Мисля, че просто си прекалено подозрителен.
— По природа съм си подозрителен, скъпа вуйно.
Кралицата тропна с крак.
— Ще престанеш ли да ме наричаш така?
Силк я погледна дружелюбно и попита:
— Нима това наистина те дразни, Порен?
— Вече ти казах, че не ми е приятно.
— В такъв случай ще трябва да се опитам да го запомня.
— Ти си невъзможен, знаеш ли?
— Разбира се, че зная, скъпа вуйно.
През следващите няколко дни риванската войска напредваше на изток през безлюдната сиво-зелена пустош — мрачна, безплодна хълмиста земя с оскъдна растителност, на места осеяна с избуяли около тъмни вирове застояла вода трънаци и къпини, които стърчаха към облаците. Небето си оставаше сиво и застрашително, но дъжд така и не заваляваше.
Гарион яздеше начело на колоната. Върху лицето му бе застинала мрачна решителност. Кралят на Рива приказваше единствено когато издаваше команди. През равни интервали от време съгледвачите му докладваха, че напред няма и следа от войски на култа. Със същата убеденост те твърдяха, че зад войската на Гарион няма и помен от драснианските копиехвъргачи, които под ръководството на генерал Халдар трябваше да настигнат колоната.
Когато на втория ден от похода спряха, за да похапнат на обяд, Поулгара приближи към Гарион, замислена дълбоко. Синьото и наметало сякаш нашепваше нещо на високата трева, а скитникът вятър донесе до него познатото и ухание.
— Да се поразходим малко, Гарион — предложи тихо вълшебницата. — Трябва да обсъдим нещо.
— Добре — отговори той лаконично, дори рязко.
Тогава Поулгара направи нещо, което рядко бе правила през последните няколко години. В израз на дълбоката си обич към краля на Рива тя го хвана за ръка, след това двамата се отдалечиха от войската и приятелите си и поеха към върха на малък хълм.
— Стана много мрачен през последните няколко седмици, скъпи — заговори тя, като спряха на билото на хълма.
— Мисля, че имам достатъчно причини за това, лельо Поул.
— Зная, че случилото се ти причинява силна болка, Гарион. Зная, че си изпълнен с неудържима ярост. Но не й позволявай да те превърне в свиреп и сляп човек.
— Лельо Поул, не аз започнах това — напомни й той. — Те се опитаха да убият съпругата ми. След това отнеха живота на един от най-близките ми приятели и се опитаха да подпалят война между мен и Анхег. А сега отвлякоха сина ми. Не мислиш ли, че е необходимо да ги накажа?
— Вероятно е така — отговори вълшебницата и го погледна в очите. — Но не трябва да позволяваш яростта да те завладее напълно. Тя не бива да те накара да газиш в реки от кръв. Ти притежаваш огромна сила, Гарион, и с нея с лекота можеш да извършиш с враговете си неописуеми неща. Ако го направиш, мощта ти ще те превърне в зло, каквато бе силата на Торак. Ужасът, който ще всяваш у враговете си, ще започне да ти доставя наслада. След време ще се превърнеш в роб на това удоволствие.
Кралят на Рива я погледна втренчено, уплашен от напрежението, което долавяше в гласа й. В същото време единственият бял кичур на челото й изведнъж заблестя силно.
— Това в действителност е реална опасност, Гарион. В известна степен сега те грози много по-голяма заплаха, отколкото в деня, когато се изправи срещу Торак.
— Няма да позволя да се измъкнат безнаказано след онова, което направиха — изрече упорито той. — Няма да го позволя.
— Не ти предлагам това, скъпи. Скоро ще стигнем до Реон и ще се сражаваме с тях. Ти си алорн и аз съм сигурна, че с нетърпение очакваш битката. Искам само да ми обещаеш, че няма да позволиш на обидата и яростта си да те тласнат към безпричинно клане.
— Това няма да стане, ако те се предадат — отвърна твърдо той.
— А след като се предадат какво? Какво ще правиш със своите пленници?
Кралят на Рива се намръщи. Не бе мислил за това.
— По-голямата част от последователите на култа към Мечката са или неуки, или са били подведени. Те са обладани до такава степен от една-единствена представа, че дори не проумяват чудовищното си деяние. Ще ги избиеш ли заради глупостта им? Вярно, глупостта е недостатък, но едва ли заслужава такова наказание.
