другарите си? — попита Мандорален.
Дурник сви рамене.
— Огънят би свършил добра работа.
Джевълин поклати глава, посочи ниските храсти в полето и изсумтя:
— Всичко по тези места е все още зелено — изтъкна той. — Не смятам, че ще гори много добре.
Дурник се усмихна.
— Не е необходимо да палим истински огньове.
— Би ли могла да направиш това, Поулгара? — попита Барак със светнали очи.
Тя помисли за малко и отвърна:
— Не и на три места едновременно.
— Но ние сме трима, Поул — напомни й ковачът. — Ти би могла да препречиш пътя на една от вражеските дружини чрез изкуствено изображение на огън; аз мога да поема втората, а Гарион — третата. Ще затворим като в кошара всяка дружина в собствената й клисура. А щом приключим с първата, ще можем да преминем към следващата. — Дурник леко се навъси. — Единствена трудност е, че не съм сигурен как точно се създава този изкуствен образ.
— Не е толкова трудно, скъпи — увери го леля Поул. — С Гарион бързо ще се научите на този майсторлък.
— Ти какво смяташ? — обърна се кралица Порен към Джевълин.
— Опасно е — отвърна шефът на драснианското разузнаване.
— Имаме ли друг избор?
— В момента не ми идва наум нищо друго.
— В такъв случай решението е взето — заяви Гарион. — Вие уведомете войската за нашия план, а Дурник и аз ще започнем да се учим как се правят големи въображаеми огньове.
След около час риванската армия потегли внимателно напред. Ниската верига хълмове се простираше мрачна и заплашителна пред тях, а обраслият с бурени път ги водеше право към осеяния с огромни камъни пролом, където чакаха в засада невидимите сектанти. Когато навлязоха в пролома, Гарион се напрегна, съсредоточи волята си и внимателно си припомни всичко, на което го бе научила леля Поул.
Планът се оказа изключително успешен. Щом първата бойна дружина на сектантите се спусна бясно надолу от укритието в своята клисура с високо вдигнати оръжия и победни викове на уста, Гарион, Дурник и Поулгара светкавично преградиха останалите три клисури. Връхлитащите сектанти се сепнаха, ликуването им се замени с разочарование, те впериха изумени погледи във внезапно избухналите пламъци, които пречеха на техните другари да се включат в сражението. Риванците на Гарион веднага се възползваха от моментното колебание на врага и стъпка по стъпка първата дружина на сектантите бе изтласкана обратно в тясната клисура.
Гарион едва успяваше да следи развоя на битката, защото съзнанието му бе изцяло съсредоточено да създава образ на пламъци, чувство за топлина и пращене на огън в началото на клисурата, разположена непосредствено до полесражението. Видимостта през високо издигащите се пламъци не бе добра. Гарион зърваше сектантите, опитващи се да защитят лицата си от силната топлина, каквато всъщност там нямаше. И изведнъж се случи нещо, за което не се бе досетил нито един от тях. Сектантите, затворени в клисурата, за която отговаряше Гарион, започнаха припряно да изливат кофи вода върху въображаемите пламъци — черпеха чевръсто скъпоценната течност от един застоял вир. Разбира се нямаше свистене на пара, нито някакъв друг видим резултат от опитите да се угаси несъществуващият в действителност огън. След малко един сектант, разтреперан от страх и колебания, все пак нагази в огъня и викна:
— Не е истински! Огънят не е истински!
— Но оръжието ми е съвсем истинско — измърмори мрачно Лелдорин и изстреля остра стрела в гърдите му. Сектантът разпери ръце и падна по гръб в огъня, който въобще не засегна отпуснатото му тяло. Това, разбира се, издаде всичко. Отначало няколко, а след това двадесетина последователи на култа се втурнаха направо през изкуствените пламъци, създавани от Гарион. Виждаше се единствено дъгата, която описваше ръката на Лелдорин, изпращайки стрела след стрела срещу напиращите сектанти.
— Твърде много са, Гарион — извика той. — Не мога да ги задържа. Ще трябва да отстъпим.
— Лельо Поул! — изкрещя Гарион — Пробиват защитната ни линия!
— Отблъсни ги — извика тя. — Използвай волята си.
Кралят на Рива се съсредоточи още повече и издигна здравата преграда на волята си срещу хората, изскачащи от клисурата. Отначало изглеждаше, че опитите му ще се увенчаят с успех, но усилията, които влагаше, бяха огромни, и той скоро започна да се изморява. Краищата на тази светкавично създадена бариера започнаха да изтъняват и да се разкъсват. Мъжете, които той толкова отчаяно се опитваше да задържи, започнаха да откриват слабите места в нея.
Съсредоточил цялата си воля върху поддържането на преградата, Гарион изведнъж чу страхотен тътен, подобен на гръмотевица.
— Гарион! — извика Лелдорин. — Конници! Стотици конници!
Смаян, Гарион хвърли светкавичен поглед към склоновете на пролома. Видя изневиделица появила се орда конници, спускаща се по стръмния, изровен от водата улей от изток.
— Лельо Поул! — извика той и посегна към рамото си, за да извади меча на Желязната хватка.
Ала щом стигна до риванския крал, лавината конници направи рязък завой и се впусна срещу предните редици на сектантите, които след броени секунди щяха да пробият преградата на Гарион. Тази новопоявила се армия бе съставена от жилави, пъргави като тетива на лък мъже, облечени в черно.
— Надраки! О, богове, това са надраки! — чу Гарион виковете на Барак, долитащи някъде от другата страна на пролома.
— Те пък какво правят тук? — измърмори Гарион.
— Гарион! — извика Лелдорин. — Онзи мъж в средата на конницата не е ли принц Келдар?
Неочаквано появилата се войска, връхлетяла в ожесточеното сражение, бързо промени развоя на битката. Конниците препускаха направо срещу слисаните сектанти в клисурите и им нанасяха страшни загуби.
След малко Силк отиде при Гарион и Лелдорин в пролома.
— Добър ден, господа — поздрави ги той самоуверено. — Надявам се, че не съм ви накарал да чакате дълго.
— Къде намери всички тези надраки? — попита Гарион и потрепна от внезапно обзелото го облекчение.
— В Гар ог Надрак, разбира се.
— Че защо са се съгласили да ни помогнат?
— Защото им платих — сви рамене Силк. — Дължиш ми много пари, Гарион.
— Как намери толкова много хора за толкова кратко време? — попита Лелдорин.
— Ярблек и аз имаме пункт за търговия с кожи точно зад границата. Ловците, които ни донесоха кожи миналата пролет, просто се шляеха наоколо, отдадени на на пиене и комар, така че ги наех.
— Пристигна тъкмо навреме — рече Гарион.
— Забелязах. Тези твои огньове бяха майсторска работа.
— Да, до момента, когато започнаха да изливат вода върху тях. Тогава положението стана напрегнато.
Неколкостотин сектанти успяха да се измъкнат по стръмните склонове на клисурата, но за повечето от другарите им пътят към бягството бе пресечен.
Барак излезе от клисурата, яхнал коня си. Риванската войска приключваше с малцината оцелели сектанти, които се бяха нахвърлили срещу силите на Гарион.
— Искаш ли да им дадем възможност да се предадат? — попита той Гарион.
Гарион си припомни разговора, който бе водил с Поулгара преди няколко дни, и каза:
— Мисля, че трябва да го сторим.
— Знаеш, че не си длъжен да ги пощадиш — напомни му Барак. — При тези обстоятелства никой не би те обвинил, ако ги изтребиш до крак.
— Не — възрази Гарион. — Не искам. Кажи на останалите живи, че ще пощадим живота им, ако хвърлят оръжието.
