чифтове. Дурник и Тот ловяха риба в близкото езеро, а Ерионд разседлаваше дорестия си жребец. Останалите очевидно още не бяха станали.
— Помислихме, че ще спиш цял ден — рече Белгарат, щом Гарион седна на един пън да нахлузи ботушите си.
— Аз също си помислих да го направя — призна Гарион, изправи се и погледна към отсрещния бряг на блещукащото езеро. Там имаше горичка от трепетлики и цветът на стволовете им наподобяваше този на току-що навалял сняг. Листата бяха започнали вече да пожълтяват и проблясваха на слънчевите лъчи като ковано злато. Въздухът беше хладен и леко влажен. Кралят на Рива въздъхна и попита Силк: — Защо си облякъл тази пищна премяна?
Силк сви рамене.
— Навлизаме в област, където съм доста известен — отвърна той. — Може да извлечем някаква полза от това — стига да ме познаят. Напълно ли си сигурен, че трябва да вървим на югоизток?
Гарион кимна.
— Отначало имаше малко объркване, но после всичко се изясни.
— Какво объркване? — попита го Белгарат.
— Сардионът също е бил тук — преди много време. Стори ми се, че за няколко секунди Кълбото искаше да следва и двете следи едновременно. Трябваше да поговоря с него твърде решително по този въпрос. — Гарион преметна ножницата на гърба си и я закопча, след това я издърпа малко напред, за да му бъде по- удобно. Кълбото върху дръжката на меча сияеше с гневен ален цвят.
— Защо го прави? — попита с любопитство Силк.
— Заради Сардиона — отговори Гарион, погледна през рамо към сияещия камък и му каза: — Спри вече.
— Не наранявай чувствата му — предупреди го Силк. — Можем да си докараме големи неприятности, ако реши да ни се разсърди.
— Кое кралство е разположено на югоизток? — обърна се Белгарат към дребничкия мъж.
— Воресебо — отвърна Силк. — В него няма почти нищо, като изключим малобройните пътища, използвани от керваните, и няколко мини високо в планините. В Панор има пристанище. Понякога се отбивам там на връщане от Мелцена.
— Там живеят каранди, нали?
— Да, но са дори по-сурови и необразовани от събратята си в централните кралства — ако това въобще е възможно.
Ястребът със сините пера по крилете описа величествена спирала в яркото утринно небе, спусна се, проблесна за миг и щом докосна земята, прие формата на Белдин. Дребният гърбав магьосник беше облечен в обичайните си парцали, а по брадата и косата му висяха сламки и клечки. Той потрепери и измърмори:
— Мразя да летя, когато е студено. Болят ме крилете от мразовития въздух.
— Всъщност не е чак толкова студено — отбеляза Силк.
— Я литни на две хиляди стъпки, че да те видя тогава. — Белдин посочи към небето, след това се обърна и изплю две-три мокри сиви пера.
— Пак ли си излапал някоя беззащитна птица? — попита Поулгара.
— Нали трябваше да закуся, Поул — отвърна той. — Просто един гълъб тази сутрин се беше събудил прекалено рано.
— Не е трябвало да го правиш, знаеш ли. — Тя почука изразително с дългата дървена лъжица по бълбукащата тенджера.
Белдин сви рамене.
— Светът няма да усети липсата на един гълъб.
Гарион потрепери.
— Как можеш да ги ядеш сурови?
— Просто свикваш. Знаеш ли, никога не съм имал особен успех, когато съм опитвал да запаля огън с ноктите на краката си, за да приготвя нещо за хапване. — Той погледна Белгарат и продължи: — Напред ни очакват неприятности. Навсякъде дими. Освен това има десетки групи въоръжени мъже.
— Успя ли да разбереш какви са?
— Не можах да стигна толкова близо. В подобни тълпи обикновено има един-двама отегчени стрелци с лъкове. Хич не ми се ще да загубя перата от опашката си само защото някой идиот иска да се изфука пред другарите си колко е ловък.
— Това случвало ли се е някога? — попита Силк.
— Веднъж — преди много, много време. Оттогава бедрото все още ме боли, щом дойдат студени дни и нощи.
— И направи ли нещо по въпроса?
— Ами побъбрих си със стрелеца. Помолих го да не прави такива неща в бъдеще. Когато си тръгнах, момъкът трошеше лъка на коляното си. — Гърбавия отново се обърна към Белгарат. — Сигурни ли сме, че вървим във вярна посока?
— Кълбото е сигурно.
— Тогава ще трябва да рискуваме. — Вълшебникът се огледа. — Защо още не сте прибрали палатките?
— Реших, че няма да е лошо, ако позволя на всички да поспят малко повече. Мисля, че имахме напрегнато пътуване, а ни предстои дълъг и труден преход.
— Винаги подбираш такива идилични местенца за почивка, Белгарат — отбеляза Белдин. — Смятам, че дълбоко в себе си си романтик.
Белгарат сви рамене.
— Никой не е съвършен.
— Гарион — извика Поулгара.
— Да, лельо Поул?
— Защо не събудиш останалите? Закуската е почти готова.
— Веднага, лельо Поул.
След закуска прибраха палатките и поеха по следата на Зандрамас, следвайки Белдин, който летеше напред, разузнавайки възможните опасности по пътя. Беше приятно топло и във въздуха се носеше силното ухание на вечнозелени дървета. Странно притихнала, Се’Недра яздеше до Гарион, обвила плътно тялото си с тъмносивото наметало.
— Какво има, скъпа? — попита я кралят на Рива.
— Тя не беше с Геран — измърмори тъжно малката кралица.
— Имаш предвид Зандрамас? Да, не беше.
— А тя наистина ли се появи пред нас, Гарион?
— В известен смисъл — да; ала същевременно не е била тялом на мястото, където я видяхме. Също както става и с Кайрадис — тя хем се появява пред нас, хем не.
— Нищо не разбирам.
— Всъщност образът, който видяхме, беше нещо повече от обикновена проекция, ала същевременно не е самото живо същество. Снощи разговаряхме за това и Белдин ми обясни. Да си призная, не разбрах всичко, което ми каза. Понякога обясненията на Белдин са много неясни.
— Той е много умен, нали?
— Ала не е много добър учител. Губи търпение, когато трябва приказва с хора, неспособни са следват мисълта му с достатъчна бързина. Както и да е — положението, че Зандрамас е наполовина проекция и наполовина човешко същество, я прави много опасна. Ние не сме в състояние да я нараним, но тя може да нарани нас. Вчера без малко не те уби — когато Поледра я спря. Тя много се страхува от Поледра.
— Това беше първият път, когато видях баба ти.
— Всъщност не е така. Тя беше и на сватбата на леля Поул, помниш ли? Тя ни помогна и в Улголандия, когато трябваше да се бием с елдрака.
— Но първия път беше приела формата на кукумявка, а втория — на вълчица.
— Не мисля, че това има някакво значение в случая с Поледра.
