— Парсенце — съгласи се Гарион, извади още една монета от кесията си и спря кръчмаря, който минаваше край него. — Донеси на моя приятел и на неговото „парсенце“ всичко, което пожелаят.
— Е, благодаря ти, млади ми приятелю — рече разчувстван старият каранд.
— За мене беше истинско удоволствие — отвърна му Гарион, погледна животното и добави: — Желая ти приятен ден, „парсенце“.
Прасето изгрухтя и се премести при господаря си.
Се’Недра сбърчи нос, щом Гарион се приближи към горичката и каза:
— Какво си правил? Миришеш ужасно.
— Запознах се с едно прасенце.
— С прасенце ли? — възкликна тя. — Че за какво ти е притрябвало то?
— Знаеш ли, трябваше да бъдеш там, за да ме разбереш.
Продължиха по пътя и почнаха да обменят информацията, която бяха събрали. Стана ясно, че собственикът на прасето бе дал удивително пълна и стегната оценка на положението във Воресебо. Гарион повтори разговора си с него с подробности.
— Не е възможно да е приказвал така! — засмя се Велвет недоверчиво.
— Че защо пък не? — отвърна Гарион. — Във всеки случай аз и „парсенцето“ станахме добри приятели.
— Гарион — рече Поулгара. — Би ли могъл да отидеш ей там? — И посочи края на колоната. — Всъщност по-добре изостани на двеста-триста метра.
— Да, госпожо — отвърна той и дръпна юздите на Кретиен. Забеляза, че едрият сив кон също е обиден от нещо, носещо се във въздуха.
Вечерта, по обща молба на дамите, Гарион се изкъпа в зашеметяващо мразовитите води на планинския ручей. Когато се върна разтреперан от студ при огъня, Белгарат го погледна и рече:
— Мисля, че е най-добре отново да сложиш ризницата си. Дори половината от онова, което е казал карандът с прасенцето, да е вярно, очевидно ще имаш нужда от тях.
— Карандът с „парсенцето“ — поправи го Гарион.
На следващата сутрин времето беше ясно и определено мразовито. Металната ризница беше хладна и влажна, въпреки дебелата туника, която Гарион винаги носеше под нея, а освен това тежеше и беше неудобна. Дурник отсече от близкия гъсталак прът, направи копие за краля на Рива и го подпря на едно дърво близо до мястото, където бяха вързани конете.
— Доколкото разбрахме, размириците са обхванали цялата област — каза Белгарат. — В такъв случай няма смисъл да се опитваме да избягваме срещите с хора. Колкото по-бързо успеем да минем през Воресебо, толкова по-добре, затова нека прекосим кралството по най-прекия път. Ще се опитваме да убедим всички да ни пуснат да преминем с добро. Ако не сполучим обаче, ще се наложи да прибегнем до сила.
— Предполагам, че ще е най-добре да отида да си потърся някаква здрава тояга — въздъхна Сади.
Потеглиха. Гарион яздеше начело в пълно въоръжение и се опитваше да придаде на лицето си навъсено, заплашително изражение. Мечът в ножницата, привързана към гърба му, го тласкаше напред, показвайки, че продължават да вървят по следата на Зандрамас. Когато слязоха от хълмовете, лъкатушещата пътека се превърна в тесен път с дълбоки коловози.
На няколко мили в равнината минаха покрай горящо село, но не спряха да разберат кой и защо го е подпалил.
Към обяд срещнаха група въоръжени пешаци. Бяха петнадесетина и носеха дрехи, които с много усилия на въображението можеха да минат за униформи.
— Е? — рече Гарион през рамо и стисна здраво копието.
— Нека първо поговоря с тях — каза Силк. — Опитай се да изглеждаш много опасен. — След това тръгна с коня си право към непознатите и им каза с твърд, враждебен тон: — Задръствате пътя.
— Заповядано ни е да проверяваме всеки, който минава оттук — рече единият от мъжете и погледна някак нервно към Гарион.
— Е, добре. Вече ни проверихте. А сега се дръпнете от пътя.
— На коя страна сте вие?
— Това е глупав въпрос, човече — заяви Силк. — По-добре кажи вие на коя страна сте.
— Няма да дам отговор на такъв въпрос.
— Тогава и аз няма да го направя. Използвай очите си, човече. Приличам ли ти на каранд — или на някой от пазачите на храма — или пък на гролим?
— На кого сте последователи — на Урвон или на Зандрамас?
— Нито на нея, нито на него. Нашата цел е да трупаме пари, а човек не прави пари, като се бърка в религиозни разпри.
Изразът на зле облечения войник стана още по-несигурен.
— Трябва да доложа на капитана чии последователи сте.
— Това трябва да стане, ако приемем, че си ме видял — подхвърли Силк и изразително раздрънка добре напълнена кесия в шепата си. — А аз бързам, приятелю. Вашата религия хич не ме интересува. Моля те, окажи ми тази любезност да ме оставиш да си вървя по пътя.
Войникът гледаше кесията в ръката на Силк с неприкрита алчност.
— За мен е много важно да не се бавя — подметна лукаво Силк и театрално изтри челото си с ръкав. — Освен това тук взе да става много топло — добави той. — Защо ти и хората ти не намерите някое сенчесто местенце, където ще можете да си отдъхнете? Аз пък „съвсем случайно“ ще изтърва кесията си тук и вие по-късно „ще я намерите“. Така вие ще направите добра печалба, аз ще си вървя по пътя, без да ви преча, пък и никакъв началник няма да разбере, че съм минал оттук.
— Знаеш ли, тука наистина взе да става много топло — съгласи се войникът.
— Надявах се, че ще го забележиш.
Останалите войници се ухилиха широко.
— Нали няма да забравиш да оставиш кесията?
— Имай ми доверие — отговори му Силк.
Войниците запратиха през полето към малката горичка наблизо, а Силк небрежно хвърли кесията край пътя, направи знак на приятелите си да продължат напред и каза:
— Ще трябва да побързаме.
— Пак ли използва кесия, пълна с камъчета? — засмя се Дурник.
— О, не, Дурник. В кесията този път има истински пари — малореански пиринчени петачета. С тях наистина не можеш да купиш кой знае какво, но са истински.
— Какво щеше да правиш, ако онзи беше поискал да види какво има в нея?
Силк се ухили и протегна ръка. Притиснати здраво между пръстите му лъщяха няколко сребърни монети.
— Обичам да съм готов за всякакви случаи — рече драснианецът, след това погледна назад през рамо. — Мисля, че трябва веднага да тръгнем. Войниците се връщат към пътя.
Следващата среща беше по-сериозна. Пътят беше блокиран от трима пазачи на храма. Бяха вдигнали щитовете пред гърдите си и стискаха копията, готови за бой. Лицата им бяха лишени от всякакви признаци, че са мислещи същества.
— Мой ред е — каза Гарион, вдигна щита пред гърдите си, приготви копието си за бой и пришпори Кретиен. Чу, че още един кон лети след него, ала нямаше време да се обърне. Всичко това беше невероятно глупаво, но той пак почувства пламтящо вълнение в кръвта си. — Идиотска работа — измърмори той под нос, след това събори с лекота пазача в центъра, дръпна рязко юздите и обърна сивия жребец, за да се изправи лице срещу лице с другите двама, които беше оставил зад гърба си. Ала не беше необходимо да го прави — мъжът, яздещ зад него, беше Тот, а двамата пазачи вече бяха проснати на земята, забравили, че преди секунди са били на седлата на конете.
— Бих могъл да ти намеря работа в Арендия, Тот — рече Гарион на гиганта. — Там все пак трябва да има някой човек, който да убеди арендите, че не са непобедими.
Тот се ухили насреща му в беззвучен смях.
В централната част на кралство Воресебо цареше пълен хаос.
Гъсти стълбове дим се издигаха над горящи села и ферми, навсякъде нивите бяха подпалени, а шайки
