— Мисля, че открих слабо място в плана ни — рече Силк.
— Така ли? — попита Белгарат.
— Кълбото трябва да може да следва дирята на Зандрамас. Ако Гарион се превърне във вълк, дали безценният камък ще успее да му показва накъде да върви?
Белгарат и Белдин се спогледаха, после Белгарат каза:
— Не зная. Ами ти?
— Нямам представа — отговори Белдин.
— Е, има само един начин да открием какъв е отговорът на този въпрос — рече Гарион.
После подаде юздите на Кретиен на Дурник, отдалечи се от конете, внимателно създаде образ на вълк в съзнанието си и започна да съсредоточава волята си върху него. Както винаги, отново изпита особеното усещане, че се разтапя, след миг вече беше постигнал онова, което желаеше. Отпусна се на задните си лапи и почна да проверява дали всичко в него е наред.
Носът му изведнъж долови позната миризма, той обърна глава и погледна през рамо. Се’Недра стоеше неподвижно на мястото си, разтворила широко очи и притиснала пръсти към устните си.
— Т-това ти ли си все още, Гарион? — попита несигурно.
Гарион се изправи на четирите си лапи и се отърси. Не беше възможно да й отговори — устата на вълка не бе в състояние да произнася човешки думи. Той изтича с къси подскоци до нея и близна ръката й. Малката кралица падна на колене, обви врата му с ръце и притисна буза в муцуната му.
— О, Гарион!
Поддавайки се на някакъв необясним порив, родил се внезапно желанието му да направи някаква палава постъпка, той съвсем преднамерено облиза лицето на Се’Недра от брадичката до челото. Езикът му беше твърде дълъг и твърде влажен.
— Стига! Веднага спри — заповяда тя, ала се разсмя въпреки волята си, опитвайки се да изтрие лицето си. Той завря за миг студения си нос във врата й и Се’Недра се отдръпна. Тогава звярът се обърна и се отдалечи с дълги скокове към пътя, където го зовеше дирята на Зандрамас. Спря в храстите край пътя и надникна внимателно между листата. Ушите му щръкнаха напрегнато, носът му подуши въздуха, търсейки в околността следи от присъствие на непознато човешко същество. След това, удовлетворен, Гарион се измъкна от храстите, прилепи корем до земята и спря по средата на пътя.
Усещането, което изпита, разбира се, не беше същото. Имаше едва доловима разлика в чувството, което му внушаваше притеглянето напред — но без никакво съмнение го усещаше. Изпита особено задоволство и му се наложи да обуздае изгарящото желание да вдигне муцуна към небето и да нададе триумфален вой. След това красивият звяр се обърна и се понесе с величествени скокове към мястото, където се криеха приятелите му. Ноктите му се забиха в тревата и в същия момент го обзе опияняващо чувство на безкрайна свобода. С истинско съжаление той отново прие човешкия си вид.
— Е? — попита го Белгарат.
— Няма никакъв проблем — отвърна Гарион небрежно и потисна желанието си да се изсмее, защото му беше известно, че такова високомерно държане ще раздразни дядо му.
— Наистина ли си сигурна, че този младеж ще ни е необходим през останалата част от пътуването? — обърна се Белгарат към дъщеря си.
— Ами… да, татко — отговори тя. — Струва ми се, че все някъде ще ни влезе в работа.
— Боях се, че ще ми дадеш тъкмо такъв отговор. — Старият вълшебник огледа останалите и каза: — Добре. Значи разбрахме, че Кълбото действа. Поул и Дурник могат да поддържат връзка дори с когато са на голямо разстояние един от друг, така че Дурник ще може да ви предупреди, ако се натъкнем на войници или пък ако следата се отклони от пътя. Движете се ходом, не тичайте, за да не вдигате шум. Бъдете готови да се скриете, и то бързо. Гарион, нека твоят ум поддържа връзка с ума на Поул. Не забравяй, че освен очи имаш нос и уши. От време на време се връщай на пътя — така ще сме сигурни, че не сме се отклонили от следата. Имате ли някакви въпроси?
Всички поклатиха глави.
— Тогава да тръгваме.
— Искаш ли да дойда с теб, момиче? — попита Белдин.
— Благодаря, но е по-добре да съм сама — отклони предложението му Поулгара. — Ястребите не виждат особено добре в тъмнината. Няма да ми бъдеш от особена полза, ако се блъскаш в дърветата.
Осъществяването на плана се оказа изненадващо лесно, защото първото нещо, раждащо се в главите на войниците, след като установяваха лагера си, бе да напалят огъня, второто — да го поддържат цяла нощ. Водени от тези ярки огньове, както моряците от светлината на фар, Гарион и Белгарат успяха да открият с лекота местата за нощуване на всички банди в околността, а после надушиха къде са застанали на пост часовите. По някаква случайност повечето от отредите бяха направили лагерите си недалеч от пътя и приятелите на Гарион съумяха да се промъкнат незабелязано край тях. Полунощ отдавна вече бе минала. Гарион беше пропълзял до върха на един хълм да огледа долината пред тях. В нея се виждаха много огньове, примигващи в мрака.
„Гарион?“ — Гласът на Се’Недра сякаш прозвуча точно над главата му. Той нададе уплашен вой и подскочи високо във въздуха.
След миг успя да възвърне самообладанието си и помисли:
„Се’Недра. Моля те, не прави така! Направо изгубих ума и дума от уплаха. Насмалко да изляза от козината си.“
„Просто исках да разбера дали си добре — рече тя. — Щом се налага да нося този амулет, все пак някога трябва да го използвам, нали?“
„Добре съм, Се’Недра — отвърна той. — Просто не ме плаши повече така. Вълците са неспокойни животни.“
„Деца — намеси се твърдо гласът на Поулгара. — Друг път ще си играете. Опитвам се да чуя Дурник, но вие го заглушавате с бъбренето си.“
„Да, лельо Поул“ — отвърна автоматично Гарион.
„Обичам те, Гарион“ — прошепна му Се’Недра вместо „довиждане“
През следващите няколко дни пътуваха нощем, а сутрин, щом първите лъчи на слънцето обагреха в златисто хоризонта на изток, търсеха уединени места за укритие. Всичко беше толкова лесно, че накрая Гарион стана непредпазлив и през четвъртата нощ, както тичаше, изведнъж настъпи суха съчка.
— Кой е там? — Гласът долетя срещу вятъра: затова миризмата на войника не беше дошла до ноздрите му. Мъжът навлезе в гъсталака и насочи копието си напред. Ядосан по-скоро на себе си, отколкото на непохватния часовой, Гарион изблъска копието с рамо, изправи се на задните си крака и сложи предните на раменете на ужасения войник. След това започна за ругае — и продължи доста дълго. Гневните му проклятия се чуваха като ужасяващ вой и ръмжене.
Очите на войника изхвръкнаха от орбитите си, когато ужасните зъби на Гарион блеснаха само на сантиметри от лицето му. Той изкрещя и побягна. Гарион се измъкна виновно от храсталака и се отдалечи с големи подскоци.
„Какво стана?“ — долетя до слуха му гласът на Поулгара.
„Нищо — отвърна той, дълбоко засрамен от себе си. — Кажи на Дурник и останалите да се отклонят на запад и известно време да продължат в тази посока. Тази група войници е направила лагера си твърде близо до пътя.“
Вече се зазоряваше, когато вятърът донесе до ноздрите на Гарион миризма на пържен бекон. Той пропълзя през високата трева, ала преди да успее да стигне достатъчно близо и да разбере какво става, срещна дядо си.
„Видя ли ги? — попита кралят на Рива. — Колко са?“
„Около двеста войници — отвърна Белгарат. — С цял керван мулета.“
„Движат се по пътя, нали?“
„Не мисля, че ще представляват някакъв проблем за нас. Чух как двама от тях си приказваха. Изглежда, че работят за Силк.“
„Значи Силк има своя собствена армия?“ — попита недоверчиво Гарион.
„Така излиза. Ще ми се този малък крадец да няма тайни от мен. — Гарион почувства как мислите на стария вълшебник политат някъде далеч. — Поул, кажи на Дурник да изпрати Силк при мен. — След това
