възрастният мъж погледна Гарион. — Да се върнем на пътя. Ще ми си да си поговоря с гордостта на кралство Драсния.“
Двамата се върнаха с красиви дълги подскоци на пътя, приеха човешкия си образ и се изправиха срещу Силк.
— Напред по пътя има голяма група войници, облечени в сини туники — каза хладно Белгарат. — Случайно да знаеш какви са?
— Че какво правят тук? — попита Силк и се намръщи. — Беше им заповядано да избягват областите, където има размирици и напрежение.
— Може би не са разбрали какво точно им заповядваш. — Гласът на Белгарат прозвуча саркастично.
— Това е постоянна и неотменна заповед. Определено ще разговарям с техния капитан по този въпрос.
— Нима имаш своя собствена армия? — попита Гарион.
— Не зная дали бих избрал точно думата „армия“. Двамата с Ярблек просто платихме на неколцина наемници да охраняват керваните ни.
— Нима това не е ужасно скъпо?
— Не чак толкова, колкото е цената на стоките. Обирите по пътищата са истинска индустрия, с която се препитават цели села в Каранда. Хайде да отидем да поговорим с тях.
— Не би било зле. — Гласът на Белгарат не трепна, макар че в него се промъкнаха враждебни нотки.
— Не одобряваш това мое начинание, така ли, стари приятелю?
— Не прекалявай, Силк. Пет нощи поред дебна из мократа трева, козината ми се проскуба, в опашката ми се заби грамаден трън и ще трябва да дъвча цяла седмица, докато го измъкна, а през цялото това време ти да разполагаш с въоръжен ескорт на един хвърлей от нас!
— Не знаех, че са тук, Белгарат — възрази Силк. — Въобще не трябваше да бъдат в това кралство.
Белгарат изруга.
Рано сутринта към кервана се приближиха трима мъже на коне — в средата беше Силк, а от двете му страни яздеха Гарион и Белгарат. Един як мъж с лице, изпъстрено с белези от шарка, тръгна към тях и отдаде чест.
— Ваше височество — обърна се той към Силк. — Не знаехме, че странствате в тази част на Малореа.
— Аз пътувам навсякъде по света — отговори му Силк. — Имате ли нещо против да се присъединим към вас, капитан Ракос?
— Не, разбира се, ваше височество.
— След малко ще дойде останала част от моята група — каза Силк. — Какво ще има за закуска тази сутрин?
— Бекон, пържени яйца, пържоли, топъл хляб, конфитюр — както обикновено, ваше височество.
— И никаква каша?
— Мога да накарам готвача да приготви една тенджера за вас, ако желаете, ваше височество — отвърна Ракос.
— Не, благодаря, капитане. — отклони поканата му Силк. — Струва ми се, че мога да мина без каша — е, поне днес.
— Бихте ли желали да проверите какво е състоянието на войниците?
Силк направи гримаса, след това въздъхна.
— Те очакват това от мен, нали?
— Би било добре за бойния им дух, ваше височество — увери го Ракос. — Войник, когото не проверяват, винаги се чувства недооценен.
— Имаш право, капитане — рече Силк и слезе от коня си. — Накарай ги да се строят и веднага ще повдигна бойния им дух.
Капитанът се обърна и изрева някаква заповед.
— Извинете ме — обърна се Силк към Белгарат и Гарион. — Човек понякога си губи времето с формалности — това е цената да бъдеш командир на собствена армия. — Дребничкият драснианец приглади косата си и оправи гънките по дрехите си, след това последва капитан Ракос към петте редици войници, вече застанали мирно край пътя. Държеше се величествено и педантично изтъкваше липсата на копчета, сочеше необръснатите лица и ботушите, които не бяха лъснати до съвършенство. Дурник, Поулгара и останалите пристигнаха тъкмо когато беше стигнал до последната редица и Белгарат бързо им обясни какво е положението.
Когато Силк се върна при приятелите си, лицето му изразяваше неприкрито самодоволство.
— Наистина ли всичко това бе чак толкова необходимо? — попита го Велвет.
— Момчетата очакват от мен да го направя. — Той сви рамене и хвърли поглед към хората си. — Изглеждат добре, нали? Може би не разполагам с най-голямата армия в Малореа, но пък е най- боеспособната. Защо не отидем да закусим?
— Ял съм войнишка храна — изсумтя Белдин. — Предпочитам да си хвана някой гълъб.
— Правиш прекалено прибързани изводи, Белдин — увери го Силк. — Лошата храна е най-главната причина за недоволство в редиците на всяка армия. Ярблек и аз проявяваме особено внимание и наемаме най-добрите готвачи, освен това осигуряваме по възможност най-доброто ядене за войниците си. Сухата храна може би е на почит в армията на Кал Закат, но не и в моята.
Капитан Ракос се присъедини към тях на закуската. Очевидно беше военен, свикнал с походите, и имаше трудности с приборите за хранене.
— Накъде се е запътил керванът? — попита го Силк.
— Към Джарот, ваше височество.
— И какво превозвате?
— Боб.
— Боб ли? — Гласът на Силк прозвуча малко сепнато.
— Вашите заповеди са такива, ваше височество — каза Ракос. — До нас достигна информация от вашия агент в Мал Зет, точно преди да се разрази чумната епидемия, че сте искали да завладеете пазара, предлагайки навсякъде боб. Складовете ви в Мага Рен са пълни с това вариво, затова напоследък ги прекарваме в Джарот.
— Че защо ли пък съм издал такава заповед? — рече Силк учудено и се почеса по брадата.
— Закат реши да върне армията си от Ктхол Мургос в Малореа — напомни му Гарион. — Предвиждаше да организира военен поход в Каранда. Ти искаше да изкупиш всичкия боб в Малореа, за да прецакаш Бюрото по военните доставки.
— Що за думи използваш, Гарион! — възрази Силк обидено. — Мислех си, че съм отменил тази заповед.
— Не съм чувал такова нещо, ваше височество — каза Ракос. — Стотици тонове боб идват в Мага Рен от Делчин и цяла южна Ганезия.
Силк изстена и после попита:
— Колко трябва да пътуваме, докато стигнем до Джарот? Трябва да сложа край на всичко това.
— Няколко дни, ваше височество — отвърна Ракос.
— А през това време ще идва още и още боб?
— Вероятно, ваше височество.
Силк отново изстена.
Прекосиха останалата част от кралство Ренгел без повече инциденти. Професионалните войници на Силк очевидно имаха завидна репутация в областта и зле обучените войски на различните групировки им правеха път без никакви схватки. Силк яздеше начело на колоната като същински фелдмаршал и се държеше като пълновластен господар.
— Нима ще го оставиш без никакво наказание за тази постъпка, предприета без твое знание? — обърна
