твоето парсе, нали?
В първия миг Гарион не го разбра, но карандът продължи:
— И си гледай в карката!
— Какви „карка“?
— Карката, дето си нахлузваш чизмите, ясно ли ти е?
— А, да, краката. Разбрах.
— Точно това ти казах — „карката“!
— Съжалявам — извини се Гарион — Отначало не схванах какво ми приказваш.
— Това е проблемът с вас, чужденците. Не загрявате какво ви приказваме, а то е ясно като бял ден.
— Защо не изпием заедно по една бира? — предложи Гарион. — Ще се извиня на прасето ти веднага щом се появи, обещавам.
Карандът го изгледа подозрително. Беше старец с побеляла брада и беше облечен в дрехи, направени от зле ощавени кожи. Шапката му беше от цяла кожа на язовец — краката и опашката на животното висяха от нея. Беше много мръсен и из брадата му подскачаха рояци бълхи.
— Аз плащам — каза Гарион и седна на масата срещу собственика на прасето.
Лицето на каранда видимо засия.
Изпиха по две халби вкисната бира, ала карандът примляскваше и вдигаше очи към тавана, сякаш никога в живота си не бе опитвал по-великолепно пиво. Нещо студено и влажно докосна ръката на Гарион и той бързо я отдръпна. После погледна надолу и срещна две сини очи, оградени от остри бели мигли. Прасето очевидно съвсем наскоро беше излязло от калта и носеше със себе си миризмата й.
Старият каранд се изкикоти.
— Това е парсето ми — отбеляза той. — Много добро парсенце е и въобще няма зъб на никого. — Облеченият с кожи мъж примигна, сякаш бе късоглед. — То е сираче, разбираш ли.
— О, така ли?
— Обаче от майка му стана страхотен бекон! — Старецът се изсекна и изтри носа си с ръкав. — Понякога тя страшно много ми липсва — призна той. След това отново изгледа Гарион и каза: — Много голям нож си нарамил.
— Голям е — съгласи се Гарион и разсеяно почеса ушите на прасенцето. Животното затвори очи, обзето от истинска наслада, отпусна глава в скута му и започна доволно да грухти.
— Слязохме по пътя, прекосяващ планината — подхвана Гарион, — и видяхме в равнината много дим. Има ли някакви неприятности там?
— Там стават най-страшните неща на света, приятелю — отвърна сериозно старецът и отново погледна Гарион с присвити очи. — Ти не си от ония малореанци, нали?
— Не съм — увери го Гарион. — Не съм малореанец. Роден съм далеч на запад.
— Не знаех, че има нещо по-далеч на запад от Малореа. Както и да е, долу, в равнината, цели тълпи са се хванали за гушите и спорят ли спорят за някаква религия.
— Че каква религия?
— Самият аз не разбирам много-много от тези неща — призна карандът. — Някои хора схващат религията, други — не. На мен лично тя никак не ми е ясна. Да оставим боговете да се грижат сами за себе си — това ми е мнението. Аз ще се грижа за себе си, за децата, и внуците и така ще сме квит — всички ща са доволни, нали?
— Струва ми се мъдро — рече предпазливо Гарион.
— Радвам се, че възприемаш така нещата. В Даршива се подвизава някаква Зандрамас. Та значи тази Зандрамас — тя е гролимка, да го знаеш от мен — се появила и във Воресебо и започнала да приказва за някакъв нов бог на ангараките — разбираш ли, твърдяла, че Торак вече е мъртъв. Обаче мене това знаеш ли колко ме интересува, а? Точно колкото го интересува парсенцето ми. А то е умно животно и веднага усеща кога хората дрънкат глупости.
Гарион потупа прасенцето по гърба и то издаде силно, изпълнено с дълбоко задоволство грухтене.
— Добро прасенце — рече Гарион и веднага се поправи: — Искам да кажа добро „парсенце“.
— Много съм привързан към него, да знаеш. Не можеш да си представиш колко ми е топличко, като се сгуши до мен през студените нощи — пък и въобще не хърка. Е, господине, бях започнал да ти разправям за Зандрамас — тази жена, разбираш ли, дойде при нас и като взе да проповядва и да крещи, просто не мога да ти опиша какви ги приказваше. Всички гролими паднаха като круши на земята и забиха носове в прахта, демек признават силата й. Добре обаче преди известно време цяла група други гролими дойдоха от планината и взеха да разправят, че Зандрамас се била побъркала и говорела само лъжи. Над земите на ангараките наистина щяло да има нов бог, но Зандрамас излъгала кой ще е той. Ето затова цялата равнина долу е в пушеци. И всички само палят и избиват де когото видят, при това не млъкват — все проповядват кой според тях щял да е новият бог. Лично аз не ща да имам нищо общо нито с тая, нито с оная страна. Взимам си парсенцето и двамата отиваме в планината, пък те нека се изколят до крак, щом искат. Когато пушилката утихне, ще се върнем — тогава ще се кланям на онзи олтар, дето се е наложил след цялата дандания.
— Значи Зандрамас е жена? — попита Гарион.
— Да! Можеш ли да повярваш в това? — изсумтя сърдито карандът. — По-глупаво нещо не съм чувал през живота си! Жените трябва да си знаят мястото и да не си пъхат носовете в мъжките дела.
— Виждал ли си я някога?
— Както вече ти казах, въобще не се бъркам в тия спорове около религията. Аз и парсенцето си знаем нашите работи и хич не се интересуваме от проповеди, така да знаеш.
— Добре си го намислил — каза Гарион. — Но аз и приятелите ми ще трябва да прекосим равнината. Само от гролимите ли трябва да се пазим?
— Ето, сега напълно ми стана ясно, че не си оттука — заяви старецът и недвусмислено погледна празната си халба.
— Слушай — предложи му Гарион. — Искаш ли да изпием по още една? — Измъкна монета от кесията си и повика кръчмаря.
— Цялата работа, приятелю — продължи словоохотливият собственик на прасенцето, — е, че в тази част на страната гролимите винаги ходят с многобройна войска. Войниците, които следват Зандрамас, са от армията на краля на Воресебо. Старият крал въобще нямаше вземане-даване с религиозните свади, но него го свалиха от престола — от мен да го знаеш. Синът му реши, че старецът е твърде оглупял да управлява кралството, затова изхвърли баща си от трона и сам седна на него. Синчето е опасен хитрец — това от мен да го знаеш — и само наблюдава кой ще победи, за да се присъедини към него. Затова взе страната на Зандрамас, обаче тъкмо тогава се появи онзи… как му беше името? Да, Урвон. Та тогава се появи Урвон начело на цялата армия на Джено и Ганезия — всички войници в бляскави доспехи, освен това с тях имаше и едни грозни черни кучета — да не ти споменавам какво пълчище гролими ги следваха. Долу в равнината положението е ужасно, приятелю. Палят, убиват и принасят в жертви пленници и на олтара на Зандрамас, и на олтара на Урвон. Ако зависеше от мен, веднага щях да прекратя това безумие, независимо колко ще ми струва, разбираш ли!
— Ще ми се и аз да можех да го направя, приятелю — отвърна му искрено Гарион. — Чухме, че в Джено имало демони.
— Демони ли? — каза карандът и потрепера, а после направи знака, за който в тези земи вярваха, че предпазва от зли духове. — Не съм чувал такова нещо. Ако до ушите ми бе долетяла дори една дума за това, аз и парсенцето ми щяхме отдавна да изчезнем в планината, дето нито звяр, нито човек може да ни открие.
Гарион почувства, че въпреки волята си харесва този бъбрив старец — макар и необразован, той умееше да даде проницателна, дори съвсем точна оценка на хаоса, царящ наоколо. Кралят на Рива изпита истинско съжаление, когато забеляза как Силк едва забележимо му кима към вратата. Той внимателно отмести главата на животинчето от скута си и то издаде тих недоволен звук.
— Трябва да тръгвам — рече Гарион на каранда и стана. — Благодаря ти за компанията… и задето позволи на прасенцето си да дойде при мен.
— Казва се „парсенце“ — поправи го старецът.
