Се’Недра изведнъж се разсмя.
— Какво ти е толкова смешно?
— Когато всичко това свърши и се приберем у дома с нашето бебе, защо не се превърнеш за известно време във вълк?
— Че защо?
— Ще е много хубаво да си имам огромен сив вълк, изтегнал се пред камината. През студените нощи ще заравям краката си дълбоко-дълбоко в козината ти.
Той я изгледа проницателно.
— Ще те почесвам между ушите, Гарион — предложи малката кралица. — Освен това ще ти давам хубави кокали от кухнята и ще можеш да си ги глозгаш, колкото желаеш.
— Недей — твърдо каза той.
— Но винаги ми е студено на краката.
— Забелязал съм.
Пред тях Сади и Силк спореха разгорещено.
— Абсолютно не — заяви енергично Силк.
— Наистина смятам, че проявяваш неблагоразумие по този въпрос, Келдар — възрази Сади. Евнухът беше съблякъл блестящата във всички цветове на дъгата копринена роба и сега носеше туника както западните народи, панталони и високи здрави ботуши. — Системата за разпространение вече е на твое разположение, освен това аз имам достъп до неизчерпаем резерв. Можем да спечелим милиони.
— Забрави това, Сади. Няма да търгувам с опиати.
— Но ти търгуваш с всичко останало, Келдар. Към нас се простира огромен пазар, който само чака някой да го овладее. Защо позволяваш на скрупулите да пречат на бизнеса?
— Ти си нийсанец, Сади. Опиатите са част от твоята култура, затова не би могъл да ме разбереш.
— Лейди Поулгара използва опиати, когато лекува болни — изтъкна Сади в своя защита.
— Това е съвсем различно.
— Не виждам защо.
— Никога не бих могъл да ти го обясня.
— Разочарован съм от тебе, Келдар — въздъхна Сади. — Ти си шпионин, наемен убиец и крадец. Мамиш, когато играеш на зарове, фалшифицираш пари и нямаш никакви скрупули по отношение на омъжените жени. Жестоко мамиш клиентите си и се наливаш с пиво като смок. Ти си най-поквареният човек, когото съм срещал, ала отказваш да прекараш няколко безвредни съединения, които биха изпълнили с щастие хората, когато ги купят.
— Човек все трябва да сложи граница някъде — отвърна Силк.
Велвет се размърда на седлото си и погледна назад към тях.
— Това е един от най-очарователните разговори, които съм чувала, господа — направи им комплимент тя. — Особено сравняването на морала ви. — След което им се усмихна и трапчинките грейнаха ослепително на лицето й.
— А… маркграфиня Лизел — рече Сади. — Случайно пак да сте ми взели Зит?
— Всъщност да, Сади — Девойката, чиято коса наподобяваше цвета на пресен пчелен мед, вдигна ръка. — Но този път не я откраднах. Тя сама допълзя посред нощ в палатката ми и се свря в любимото си скривалище. Бедното животинче буквално трепереше от студ.
Силк леко пребледня.
— Искаш ли да ти я върна? — обърна се Велвет към евнуха с бръснатата глава.
— Не — въздъхна Сади и потри с длан голото си теме. — Щом е щастлива, нека я оставим на мястото, което сама си е избрала.
— Наистина е щастлива — буквално мърка от удоволствие. — Велвет леко се навъси. — Смятам, че трябва да се грижиш по-добре за диетата й, Сади. Струва ми се, че мъничкото й коремче все повече се подува. — Тя отново се усмихна. — Не бихме желали пред очите ни да пълзи дебела змия, нали?
— О, не, разбира се — възкликна Сади.
В най-високата точна на прохода имаше голямо изсъхнало дърво. Ястребът със синя ивица по крилете бе кацнал на един от голите клони и енергично почистваше перата си с клюн. Когато приятелите се приближиха, птицата се спусна надолу и след миг пред тях се изправи Белдин, бълвайки ругатни.
— Какво става? — попита го Поулгара.
— Попаднах на отвратително въздушно течение. Сплъстиха ми се перата — изръмжа той. — Знаеш как се чувстваш в такива случаи.
— О, знам. Непрекъснато ми се случва.
— Перата ти са прекалено меки.
— Не аз съм създала совите, Белдин. Така че не ме обвинявай, че перата ми са меки.
— Напред има кръстопът и кръчма — рече Белдин на Белгарат. — Искаш ли да се отбием там, за да проверим какво става долу в равнината?
— Тази идея никак не е лоша — съгласи се Белгарат. — Не е нужно да си създаваме неприятности, ако можем да ги избегнем.
— В такъв случай ще ви чакам в кръчмата — заяви Белдин и се издигна в небето.
— Защо все избира кръчма? — въздъхна Поулгара.
— Защото хората, които пият, обичат да приказват, Поул — обясни й Белгарат. — В кръчма за пет минути можеш да събереш повече информация, отколкото за цял час на чашка чай.
— Знам си, че винаги намираш убедителни оправдания.
— Естествено.
Продължиха надолу, докато стигнаха до кръчмата — ниска сграда, направена от греди, измазани с кал. Покривът беше увиснал, дървените плочки, служещи за керемиди, се бяха огънали от времето. Жълтеникавокафяви пилета ровеха в прахта пред вратата, една голяма шарена свиня лежеше в кална локва пред тях и цяла дузина прасенца сучеха щастливо от нея. Няколко мършави коня бяха вързани пред кръчмата и трима каранди, облечени в изтъркани кожени дрехи, хъркаха на малката веранда пред вратата.
Поулгара спря коня си на няколко крачки от постройката, подуши спарената миризма на вонящата кръчма и каза:
— Дами, мисля, че ние ще предпочетем да почакаме навън на сянка.
— Уханието наистина е доста особено — съгласи се Велвет.
— Ти също, Ерионд — заяви твърдо Поулгара. — Не е нужно да започнеш да придобиваш лоши навици толкова отрано. — И вълшебницата подкара коня си към една горичка от високи ели, разположена на значително разстояние от кръчмата. За миг Дурник и Тот се спогледаха, след това тръгнаха след нея, следвани от Велвет, Се’Недра и Ерионд.
Сади понечи да слезе от коня си пред пивницата, после помириса въздуха и почти се задави.
— Това място не е по вкуса ми, господа — рече той. — Мисля, че аз също ще почакам навън. Освен това сега е тъкмо време да нахраня Зит.
— Както искаш. — Белгарат сви рамене, слезе от седлото и поведе останалите към кръчмата. Прекрачиха хъркащите на верандата каранди и влязоха.
— Разделете се и се пръснете — измърмори възрастният мъж. — Разговаряйте с колкото се може повече хора. — Той погледна Силк. — Не сме тук, за да правим бляскава търговска кариера.
— Имай доверие в мен — отвърна драснианецът и бързо се отдалечи.
Гарион спря до вратата и присви очи, за да привикнат с мрака в постройката. Нямаше никакви признаци, че кръчмата някога е била почиствана. Подът беше посипан с изгнила слама и вонеше на разлята бира, в ъглите лежаха вмирисани остатъци от различни гозби. В срещуположния край на помещението пушеше грубо направена камина. Масите бяха от обикновени дъски, поставени на дървени магарета, пейките също. Гарион забеляза, че Белдин вече разговаря с няколко каранди в един от ъглите, и понечи да отиде при него.
Докато минаваше покрай една от масите, усети, че настъпва нещо меко. Разнесе се недоволно квичене, след това изведнъж се чу тропот от забързаните стъпки на някакво животно.
— Я не стъпвай на парсето ми — каза войнствено един каранд с гурелясали очи. — Аз не стъпвам на
