— Положението в северен Гандахар е твърде напрегнато — отговори Касвор. — Но това не ни засяга, защото не търгуваме със слонове.
— Най-мъдрото решение, което сме вземали някога — обърна се Силк към Белгарат. — Имаш ли някаква представа колко може да изяде един слон?
— Говори се, че сега и Пелдан е разтърсван от брожения, ваше височество — продължи Касвор. — Зандрамас разпространява своята зараза във всички посоки.
— Ти виждал ли си я? — попита Силк.
Касвор поклати глава.
— Все още не е идвала чак толкова далеч на изток. Мисля, че се опитва да укрепи позициите си, преди да пристигне тук. Императорът няма да се натъжи особено от загубата на Даршива, Ренгел и Воресеба. Пелдан и Гандахар му създават повече неприятности, а не носят почти никакви приходи. Ала Селанта — и със сигурност Мелцена — са нещо съвсем друго.
— Така е — съгласи се Силк.
Касвор се навъси.
— Все пак дочух нещо интересно, ваше височество — каза той. — По крайбрежието се носи слух, че слугата на Зандрамас Нарадас преди няколко дни наел кораб и отплавал за Мелцена.
— Нарадас ли?
— Може би ваше височество никога не го е виждал, но той бие на очи и сред многобройна тълпа. Очите му са съвършено бели. — Касвор потрепери. — Видът на този човек всява ужас. Както и да е, за него се говори, че е заедно със Зандрамас от самото начало и че е дясната й ръка. Има и други слухове, но не мисля, че би трябвало да приказвам за тях в присъствието на дамите. — Той погледна извинително към Поулгара, Се’Недра и Велвет.
Силк почука замислено с показалец брадичката си.
— Значи Нарадас е отишъл в Мелцена — тихо каза той. — Ще ми се да науча повече подробности за това.
— Ще пратя хора по крайбрежието, ваше височество — каза Касвор. — Сигурен съм, че ще успеем да открием някой, който би могъл да ни даде по-подробна информация.
— Добре — рече Силк и стана. — Ако попаднеш на такъв човек, изпрати го при мен в странноприемницата. Кажи му, че ще проявя голяма щедрост.
— Разбира се, ваше височество.
Силк посочи кожената кесия на пояса си и каза:
— Имам нужда от пари.
— Веднага ще се погрижа за това, принц Келдар.
Когато напуснаха кантората и заслизаха по полираните до блясък каменни стъпала, Белдин издаде остър, недоволен звук.
— Това не е здравословно — измърмори той.
— Кое не е здравословно? — попита го Белгарат.
— Да имаш толкова голям късмет.
— Не те разбирам.
— Не е ли забележително, че Касвор съвсем случайно си спомни нещо, което ти непременно трябваше да узнаеш отнякъде, просто го избъбри сякаш ей така между другото.
— Боговете винаги са били особено привързани към мен — отговори самодоволно Белгарат.
— Значи смяташ, че късметът е бог, така ли? Ако нашият Учител те чуеше да приказваш така, щеше да те остави няколко столетия само на хляб и вода.
— Може би не всичко се дължи изцяло на добрия късмет — подхвана замислено Дурник. — Пророчеството просто е подтиквало някои хора от време на време. Спомням си едно време в Арендия, когато Се’Недра трябваше да произнесе реч. Тя беше толкова ужасена, че едва не се разболя. Докато най- сетне онзи млад благородник не я обиди. Тогава тя се ядоса и речта и буквално подпали хората. Тогава Поул каза следното: че може би Пророчеството е накарало младия мъж да се напие. Така той е обидил Се’Недра, за да я вбеси до такава степен, че тя да измисли речта си. Нима и сега случаят не е точно такъв? Просто е бил пръстът на съдбата, а не на късмета.
Белдин погледна ковача и очите му изведнъж блеснаха.
— Този ковач е истинско съкровище, Белгарат — рече той. — Векове наред търся човек, с когото мога да си поприказвам на философски теми, а той бил тук — точно пред собствения ми нос. — Магьосникът отпусна грубата си ръка на рамото на Дурник. — Когато стигнем в странноприемницата, приятелю, ще сложим началото на един дълъг, дълъг разговор. Той може да продължи няколко столетия, да.
Поулгара въздъхна.
Странноприемницата „Лъвът“ представляваше голяма постройка със стени от жълти тухли и покрив с червени керемиди. Широко стълбище отвеждаше до внушителния й вход, пред който стоеше облечен в ливрея лакей.
— Къде е конюшнята? — попита Дурник.
— Вероятно на гърба на сградата — отговори Силк. — Мелценската архитектура е малко по-различна от стиловете на запад.
Щом приятелите слязоха от седлата, двама коняри веднага дотичаха да отведат конете им. Силк се изкачи по стълбището и лакеят пред вратата направи дълбок поклон.
— Вашето присъствие е истинска чест за странноприемницата, принц Келдар — каза той. — Моят господар ви очаква, за да ви поднесе почитанията си.
— Е, благодаря, приятелю — отговори Силк и му даде една монета. — Сигурно след малко при мен ще дойде един човек — възможно е да бъде моряк или докер. Ще бъдеш ли така добър да го доведеш при мен веднага?
— Разбира се, ваше височество.
Последният етаж на странноприемницата наподобяваше кралски палат. Стаите бяха големи и застлани с красиви килими, стените бяха измазани с бял хоросан, а на прозорците имаше завеси от синьо кадифе. Мебелите бяха масивни и удобни. Всички врати приличаха на арки.
Дурник внимателно изтри краката си преди да влезе и се огледа.
— Тези хора очевидно са твърде силно привързани към арките — отбеляза той. — Самият аз предпочитам конструкции с колони и трегери. Не зная защо, но изпитвам някакво недоверие в арките.
— Постройката е изключително здрава, Дурник — увери го Силк.
— Тази теория ми е известна — отвърна Дурник. — Проблемът е, че не познавам лично човека, който е направил арката, затова се питам дали мога да му имам доверие.
— Все още ли искаш да приказваш с него на философски теми? — обърна се Белгарат към Белдин.
— Защо не? Безпогрешната практичност има своето място в света, а освен това моите разсъждения понякога са доста откъснати от реалността.
— Мисля, че към твоите разсъждения повече приляга думата „вятърничави“, Белдин. Да, вятърничави.
— И трябваше да го кажеш, нали?
Белгарат го огледа критично и отговори:
— Да. Наистина беше наложително да го кажа.
Поулгара, Се’Недра и Велвет се оттеглиха в банята, която беше дори по-голяма от онази в императорския дворец в Мал Зет.
Докато дамите се къпеха, Силк каза на приятелите си:
— Има още няколко неща, за които трябва да се погрижа. Ще се върна скоро.
По едно време, след като всички вече се бяха окъпали, ала бе все още рано за вечеря, в главната всекидневна въведоха дребен жилав мъж, облечен в оцапана с катран роба.
— Казаха ми, че тук имало някакъв си принц Келдар, който искал да си поприказва с мен — рече човекът и се огледа.
— Ами… — Гарион се обърка. — Принцът излезе да се поразходи, но ще се върне всеки момент.
— Не мога да седя тук цял ден и да си клатя краката, момче — възрази дребният човек. — Трябва да свърша куп неща и да се срещна с много хора, разбираш ли ме?
