— Но…
— Това не е никакъв проблем — намеси се Дурник с малко по-твърд от типичния за него тон. — Принцът просто искаше да ти зададе няколко въпроса, това е всичко — добави той едва ли не уморено. — Ние с теб ще се справим сами с това, без да безпокоим негово височество. — Ковачът се засмя. — Нали знаеш какви са благородниците — обиждат се от нищо и никакво.
— Точно така, точно така. Човек само трябва да сложи титла пред името си и можем да кажем, че си е изгубил ума от превземки и надутост.
Дурник разпери ръце.
— Какво повече от теб мога да кажа аз? Защо не седнем да си поговорим малко спокойно като хората? Искаш ли пиво?
— Слушай, понякога ми се случва заедно с пивото и да похапна за вечеря. — Дребният мъж се ухили. — Ти си човек по моя вкус, приятелю. Какъв си по професия?
Дурник протегна грубите си, мазолести ръце, по които имаше белези от изгорено, и каза:
— Ковач съм.
— Тюх! Тюх! — възкликна докерът. — Тежка работа си си избрал, приятелю. Аз пък работя на доковете. И моята работа е тежка, но поне е под открито небе.
— Така е — съгласи се Дурник. След това се обърна и щракна с пръсти към Белгарат. — Я виж дали можеш да намериш малко пиво за мен и моя приятел. Вземи една халба и за себе си — ако ти се пие с нас.
Белгарат изсумтя недоволно, но отиде до вратата да поговори със слугата, който чакаше отвън.
— Този е роднина на жена ми — довери се Дурник на изцапания с катран докер. — Не е много умен, но настоява да проявявам уважение към него. Нали знаеш — така си върви светът.
— О, зная. Моята собствена скъпоценна съпруга има десетки братовчеди и братовчедки, които не могат да различат брадва от лопата — толкоз са прости. Ала доста ги бива да се наливат с пиво за моя сметка, така да знаеш.
Дурник се засмя, после попита:
— Как е работата? Искам да кажа как върви там, на доковете?
— Много е тежко. Направо смазващо. Господарите задържат цялото злато за себе си, а ние вземаме медните монети.
Дурник се засмя иронично.
— Нима винаги не става така?
— Така е, приятелю. Така е.
— Няма справедливост на този свят — въздъхна Дурник — И човек трябва само да се моли да го подминат злите ветрове на съдбата.
— Истината говориш, да. Виждам, че и ти си страдал от лоши господари.
— Случвало се е — призна Дурник. И пак въздъхна. — Е, сега да поговорим по работата, за която си дошъл. Принцът се интересува от човек с бели очи. Ти виждал ли си го?
— Аха — възкликна докерът. — Онзи ли? Дано потъне в някоя помийна яма чак до веждите!
— Значи си го срещал, така ли?
— И срещата ми с него никак не беше приятна — вярвай ми.
— Добре тогава — рече спокойно Дурник. — Виждам, че имаме еднакво мнение за този човек.
— Ако си решил да го убиваш, ще ти дам назаем куката си.
— Интересно предложение — засмя се Дурник.
Гарион се вгледа изумен в стария си приятел. Това беше нова страна в характера на Дурник, с която кралят на Рива никога не се беше сблъсквал. Той хвърли бърз поглед към Поулгара и забеляза, че и тя е разтворила широко очи, изненадана до крайност.
В този момент Силк влезе в стаята, ала остана неподвижно на мястото си, защото Велвет му направи знак да не се намесва.
— Както и да е — продължи лукаво Дурник, — какъв по-добър начин да развалим настроението на тип, когото и двамата не харесваме, от това да провалим неговия план, който той е подготвял вече цяла година?
Докерът се ухили свирепо.
— Слушам те, приятелю — изрече пламенно той. — Кажи ми как да сложа прът в колелата на белоокия и ще бъда твой човек до гроб. — След това плю на дланта си и протегна ръка на Дурник.
Дурник също плю на десницата си и двамата стиснаха ръце, спазвайки ритуала, стар като света. После ковачът поверително сниши глас.
— Значи така — подхвана той. — Чухме, че онзи, белоокият — дано му изпадат всичките зъби, — бил наел кораб до Мелцена. Искаме да научим кога е тръгнал, какъв е бил корабът, кой се е срещал с него и къде ще хвърли котва.
— Та това е съвсем проста работа — заяви сърдечно докерът и се намести удобно на стола.
— Хей, ти — подвикна Дурник на Белгарат. — Кога ще ни донесеш пивото?
Белгарат отново изсумтя.
— Напоследък е трудно човек да намери добри домашни помощници — въздъхна Дурник.
Поулгара правеше усилени опити да не се разсмее.
— Слушай сега, приятел — рече докерът и се наклони напред поверително. — Това, което ти казвам, го видях със собствените си очи, така че не ти предлагам някакъв слух или приказки от втора или трета ръка. Преди пет дни белоокият дойде и започна да се разхожда по доковете. Беше призори, утрото беше мрачно — една от онези сутрини, когато човек не може да направи разлика дали има мъгла, или пушек от комин пред очите му. В такива случаи никак не ти се ще да дишаш дълбоко, нали? Както и да е. Та значи онзи, белоокият, дойде на доковете, а с него имаше някаква жена. Беше облечена в черна дреха с качулка и още нещо — с нея имаше едно малко момче.
— Как разбра, че е жена? — прекъсна го Дурник.
— Че нали имам очи, човече! — изсмя се докерът. — Жените не вървят като нас. Те поклащат бедрата си по особен начин и никой мъж на този свят не може да ги имитира. Да, белоокият беше придружаван от жена, разчитай на думата ми. А малкото момченце беше красиво като изгрева на слънцето, но ми се стори, че е малко тъжно. Изглеждаше здраво хлапе и си мисля, че най-голямото му желание беше да грабне някой меч и да се отърве от онези двамата, защото изведнъж ми стана ясно, че детето никак не ги харесва. Както и да е, тримата се качиха на борда на един кораб. И отплаваха в мъглата. По доковете се говореше, че щели да отплават до град Мелцена — щели да хвърлят котва в някакво малко тихо заливче наблизо. Предполагам, че са искали да се вмъкнат незабелязано в града, защото по онези места белоокият и жената били добре познати на хората.
Дурник сграбчи здраво десницата на изцапания с катран дребен мъж и каза:
— Приятелю. Ще забием такъв здрав прът в колелата на белоокия, че ще ни помни, докато е жив.
— С радост бих ви помогнал в тази работа — рече замечтано докерът.
— Вече го стори, приятелю — увери го Дурник. — Вече много ни помогна. Аз ще го фрасна един-два пъти от твое име. Силк — продължи ковачът сериозно. — Мисля, че трябва да платим на нашия приятел за труда, който си направи заради нас.
Силк, който изглеждаше изпълнен с истинско страхопочитание, извади няколко монети от кесията си.
— Само толкова ли? — попита го критично Дурник.
Силк удвои броя на монетите. След това, забелязвайки неодобрителния поглед на ковача, извади още толкова — само че този път златни.
Докерът излезе от стаята, стиснал здраво парите, сякаш се боеше, че някой ще му ги отнеме.
Без да каже нито дума, Велвет стана и направи грациозен реверанс пред Дурник с най-искрено уважение.
— Откъде си се научил да правиш това? — попита го Силк.
Дурник го погледна с известна изненада.
— Никога ли не си продавал коне на селски панаир, Силк?
— Защо се впусна в толкова приказки? — попита Белгарат.
