— И Ярблек ли я използва? — попита Гарион.
Силк поклати глава.
— Не. С Ярблек сме се споразумели така: позволявам му да прави каквото иска в останалата част на света, ала не бива да се меси в делата ми тук, в Мелцена. Всъщност в Мелцена Ярблек не се чувства в свои води, освен това настоява Вела винаги да бъде с него. А Вела наистина шокира мелцените до смърт.
— Но иначе си е добро момиче — отбеляза Белдин и се ухили. — Когато всичко това свърши, може и да я купя.
— Тя не е крава, нали знаеш?
— Разбира се, че не е. Ако исках крава, щяха да си купя крава.
— Не можеш да купуваш хора.
— Разбира се, че мога — възрази гърбавият магьосник. — Тя е от народа на надраките. Ще се обиди до смърт, ако не направя опит да я купя.
— Много внимавай с камите й — предупреди го Поулгара. — Много е бърза с тях.
Белдин сви рамене.
— Всеки има някой и друг лош навик, нали?
Тази нощ Гарион не спа добре, макар че леглото, което споделяше със Се’Недра, беше меко и удобно. Отначало си помисли, че причината е тъкмо в това. Седмици наред бе спал направо на земята и му се струваше логично, че е отвикнал от меките легла. Ала към полунощ разбра, че леглото няма нищо общо с безсънието му. Времето неумолимо напредваше, срещата му със Зандрамас се приближаваше с всеки изминал ден. Все още знаеше съвсем малко повече, отколкото в самото начало. Във всеки случай сега се намираше по-близо до нея, отколкото в мига, когато започнаха пътешествието — това поне беше сигурно. Ако вярваше на събраната информация, бе изостанал от магьосницата не повече от една седмица. Ала все още продължаваше да върви по следите й и не му беше известно накъде го води Детето на Мрака. Той измърмори няколко мрачни ругатни към безумеца, написал Мринския сборник. Защо всичко трябваше да е толкова загадъчно и неразбираемо? Защо не го беше написал на обикновен и ясен език?
„Защото ако беше така, половината свят щеше да те чака на мястото на последната среща — изрече сухият глас в съзнанието му.“ — „Ти не си единственият, който иска да намери Сардиона, нали знаеш това.“
„Помислих, че си си отишъл завинаги.“
„О, не. Все още съм тук.“
„Колко сме изостанали от Зандрамас?“
„На около три дни път.“
Гарион почувства как в гърдите му се разгаря яркият пламък на надеждата.
„Не се вълнувай толкова — предупреди го гласът. — И не се втурвай като сляп напред, щом попаднеш на следата. Има друго нещо, което трябва да направиш тук.“
„Какво?“
„Знаеш, че не бива да ми задаваш такъв въпрос, Гарион. Не мога да ти отговоря, затова престани да се опитваш да измъкнеш нещо повече от мен.“
„Защо просто не ми кажеш?“
„Защото ако ти разкрия някои неща, другият дух ще бъде свободен да каже нещо на Зандрамас — като например къде е това място, което вече не съществува.“
„Искаш да кажеш, че и тя не знае къде е това място?“ — попита невярващо Гарион.
„Разбира се, че не знае. Ако го знаеше, вече отдавна щеше да е там.“
„Значи в Пророчествата от Ашаба не е описано къде се намира това тайнствено място?“
„Очевидно. Утре бъди много внимателен. Някой ще произнесе мимоходом една фраза, която ще бъде особено важна. Не я пропускай.“
„И кой ще произнесе тази фраза?“
Ала сухият глас вече беше изчезнал.
На следващата сутрин Гарион и Силк излязоха в града, облечени в дълги тъмносиви роби. Времето беше ветровито. По предложение на Силк Гарион беше свалил Кълбото от дръжката на меча и го носеше скрито под връхната си дреха.
— Мелцените рядко носят оръжие в града — обясни дребният мъж. — Освен това твоят меч привлича вниманието на всички. — Двамата не взеха конете си, а просто излязоха пеш, смесвайки се с гражданите.
— Да започнем с пристанището — предложи Силк. — Всеки кей тук е собственост на различна група търговци и ако разберем къде е спрял корабът на Зандрамас, ще знаем към кого да отправим въпросите си. Така ще съберем допълнителна информация.
— Това ми звучи разумно — каза Гарион и закрачи към пристанището.
— Не тичай — подвикна след него Силк.
— Че аз въобще не тичам.
— Добре тогава, просто се движиш прекалено бързо — рече дребничкият драснианец. — Хората в Мелцена вървят с много по-бавна и величествена походка.
— Знаеш ли, Силк, въобще не ме е грижа какво си мислят за мен хората в Мелцена. Не съм дошъл тук, за да си губя времето.
Силк го хвана за ръката и я стисна здраво.
— Гарион — рече сериозно той. — Знаем, че Зандрамас и слугата й са пристигнали тук. На нея й е известно, че я преследваме, а в Мелцена човек с лекота може да наеме хора, способни да извършат какво ли не. Нека не улесняваме работата им, привличайки към себе си всички погледи.
— Добре — рече Гарион. — Ще правя както казваш.
Поеха с вбесяващо бавни стъпки по една широка красива улица. По едно време Силк спря и измърмори някаква ругатня под нос.
— Какво има? — попита Гарион.
— Виждаш ли онзи човек точно пред нас — онзи с големия нос? Той е от тайната полиция на Брадор.
— Сигурен ли си?
— Познавам го от доста време. — Дребният мъж се изпъчи. — Е, няма как. Той вече ни видя. Да вървим.
Ала човекът с големия като патладжан нос се приближи към тях и застана на пътя им.
— Добро утро, принц Келдар — каза той и леко се поклони.
— Здравей, Рола — отвърна му хладно Силк.
— Ваше величество — добави Рола и се поклони по-дълбоко пред Гарион. — Не очаквахме, че ще се появите в Мелцена. Брадор ще бъде много изненадан.
— Изненадите му действат добре. — Силк сви рамене. — Човек, когото никой не изненадва, става самодоволен.
— Императорът беше направо силно потресен от действията ви, ваше величество — каза Рола с укор на Гарион.
— Сигурен съм, че ще оцелее, след като поразмисли малко.
— Ваше величество, в Малореа за оцеляването си трябва да мислят само онези, които обиждат Кал Закат.
— Не ни заплашвай, Рола — предупреди го Силк. — Ако Негово величество — към когото дръзваш да отправяш тези неприятни думи — реши, че донесението ти до началника на Бюрото по вътрешните работи не го устройва, може въобще да не ти позволи да го напишеш. В крайна сметка Негово величество е алорн, а на теб ти е известно колко гневливи са всички алорни.
Рола отстъпи назад уплашено.
— Винаги ми е приятно да разговарям с тебе, Рола — обърна се към него Силк с тон, даваш на агента да разбере, че трябва да се махне. След това драснианецът и Гарион продължиха напред.
— Обичам да създавам поводи за размишление на хората — усмихна се самодоволно Силк.
— Много лесно се развеселяваш — рече Гарион. — Знаеш, че когато докладът му стигне до Мал Зет,
