между доктора и барона. Не мога да си представя как ли се е чувствала Мамеха, но съм сигурна, че затова известно време беше студена към мен и не ми разказа какво всъщност се е случило.
Не твърдя, че Нобу бе съвършено изключен от играта. Той наистина бе наддавал доста агресивно, но само през първите няколко дни, докато сумата не надхвърли осем хиляди йени. И се беше отказал, може би не защото мизата се бе качила прекалено. Мамеха знаеше от самото начало, че стига да иска, Нобу ще вземе връх над всеки. Но това, което тя не бе предвидила, бе, че Нобу нямаше почти никакъв интерес към моето мидзуаге. Само определен тип мъже пилеят времето и парите си в преследване на подобна цел и той, оказа се, не беше от тях. Няколко месеца преди това, както може би си спомняте, Мамеха бе намекнала, че никой мъж не би изградил отношения с петнайсетгодишна чиракуваща гейша, освен ако не се интересува от нейното мидзуаге. Беше по време на същия онзи разговор, когато тя ми каза: „Можеш да се обзаложиш, че не разговорът с теб го привлича.“ Сигурно беше права за разговора, не знам, но с каквото и да привличах Нобу, то не беше въпросното мидзуаге.
Що се отнася до доктор Рак, той навярно би избрал по-скоро класическо самоубийство, отколкото да позволи на някой като Нобу да му отнеме някое мидзуаге. Вярно, че след първите няколко дни вече не се конкурираше с Нобу, но не го знаеше и съдържателката на „Ичирики“ бе решила да не го уведомява — искала цената да се вдигне колкото се може повече. Затова, когато му се обаждала по телефона, му казвала нещо от рода на: „О, докторе, току-що говорих с Осака и предложението беше пет хиляди йени.“ Може и да е говорила с Осака, със сестра си, да речем, защото съдържателката никак не обичаше да лъже откровено. Но като чувал да се споменава Осака в комбинация с предложение, доктор Рак, естествено, си мислел, че предложението е от Нобу, макар то да е било от барона.
Колкото до барона, той е знаел прекрасно, че съперникът му е докторът, но му е било все едно. Искал това мидзуаге за себе си и се цупел като момченце при мисълта, че е възможно да не го спечели. По-късно една гейша ми каза за разговор, който имала с него по онова време. „Чуваш ли какви работи стават?“ — попитал я той. — „Опитвам се да уреда мидзуаге, но един досаден доктор постоянно ми се изпречва на пътя. Само един мъж може да открие неизследвана територия и аз искам да съм този мъж! Но какво да правя? Този глупав доктор, изглежда, не разбира, че цифрите, които хвърля, са истински пари!“
Мизата обаче растяла ли, растяла и баронът започнал да подхвърля, че се кани да се откаже. Но сумата вече била близо до нов рекорд, когато съдържателката на „Ичирики“ си наумила да я вдигне още, като заблуди и него, както била заблудила доктора. Тя му казала по телефона, че „другият господин“ е направил предложение за много голяма сума и добавила: „Така или иначе, доста хора вярват, че е човек, който няма да вдигне повече.“ Сигурна съм, че имаше хора, които вярваха на такива неща за доктора, но самата съдържателка не беше сред тях. Тя знаела, че щом баронът направи последното си наддаване, докторът ще вдигне още по-високо, каквато и да е сумата.
В крайна сметка доктор Рак се съгласил да плати за моето мидзуаге единайсет хиляди и петстотин йени. Това бе най-високата сума, плащана дотогава в Гион за мидзуаге, а може би и в който и да било квартал на гейши в Япония. Имайте предвид, че по онова време един час гейша струваше около четири йени, а разкошно и скъпо кимоно можеше да се продаде навярно за хиляда и петстотин йени. Тъй че може и да не изглежда много, но е далеч повече от, да речем, едногодишната заплата на работник.
Трябва да призная, че не разбирам особено от пари. Повечето гейши се гордеят с това, че никога не носят пари в брой, макар да пазаруват навред, където ходят. Дори сега в Ню Йорк аз живея по същия начин. Пазарувам в магазини, където ме познават по физиономия и където продавачите са достатъчно любезни да си записват какво съм купила. А когато в края на месеца пристигне сметката, имам очарователна помощница, която я урежда. Така че не мога със сигурност да ви кажа колко харча или колко по-скъпо е шише парфюм от едно списание. В този смисъл съм навярно една от най-неподходящите хора на света, когато опре до обяснение, свързано с пари. Искам обаче да ви предам нещо, което мой добър приятел ми каза, а той със сигурност знае какво говори, защото през шейсетте години беше заместник-министър на финансите. Стойността на парите в брой, каза ми той, е по-малка, отколкото е била предишната година, и затова през 1929-а мидзуагето на Мамеха е струвало по-скъпо от моето през 1935-а, макар за моето да платиха единайсет хиляди и петстотин йени, а за нейното — седем-осем хиляди.
Но тогава тези подробности нямаха, разбира се, значение. Всички бяха единодушни, че съм поставила нов рекорд и той остана ненадминат до 1951 година, когато се появи Кацумийо, която по мое мнение е една от най-великите гейши на двайсети век. Въпреки това според моя приятел — заместник-министъра на финансите, истинският рекорд до шейсетте години е този на Мамеха. Но независимо дали рекордът беше мой или на Кацумийо, или на Мамеха, или дори на Мамемицу през последното десетилетие на миналия век, можете да си представите как пухкавите ръчички на Майка са я засърбели, когато е чула за рекордно високата сума.
Не е нужно да споменавам, че затова ме осинови. Сумата за моето мидзуаге далеч надхвърляше дълговете ми към къщата. Ако Майка не ме беше осиновила, част от парите щяха да останат за мен, но можете да си представите как щеше да се чувства тогава тя. Станах дъщеря на съответната окия и дълговете ми престанаха да съществуват, защото къщата ги погълна изцяло. Но и всичките ми доходи потъваха в нея, и то не само тогава, по времето на моето мидзуаге, а и впоследствие.
Церемонията по осиновяването се състоя през следващата седмица. Името ми беше сменено на Саюри, а сега се смени и фамилията ми. В залитащата къща на крайбрежните скали бях Сакамото Чийо. Но вече се казвах Нитта Саюри.
От всички важни моменти в живота на една гейша мидзуагето се нарежда на най-първо място. Моето стана в началото на юли 1935 година. Бях петнайсетгодишна. Започна следобеда, когато доктор Рак и аз изпихме церемониалното саке, което ни обвързваше. Основанието за въпросната церемония е, че макар самото мидзуаге да приключеше много бързо, докторът щеше до края на живота си да остане своеобразен мой покровител, без това да му дава някакви специални привилегии. Церемонията се състоя в чайната „Ичирики“ в присъствието на Майка, Леля и Мамеха. Там беше и съдържателката на чайната, както и господин Бекку — моят майстор по обличане на кимона, защото присъствието на такъв човек е задължително при подобни церемонии и е в интерес на гейшата. Бях облечена в най-официалното кимоно на чиракуваща гейша — черно с пет фамилни герба, и долно кимоно в червено — цвета, символизиращ ново начало. Напътствията на Мамеха бяха да се държа много сдържано, сякаш нямам и капчица чувство за хумор. Така нервничех, че ме беше проблем да изглеждам сдържана, докато вървях по коридора на чайната „Ичирики“, а полите на разкошното ми кимоно образуваха езеро около краката ми.
След церемонията всички отидохме на обяд в ресторант на име „Кичо“. И това беше тържествено събитие и аз почти не разговарях, а ядох дори още по-малко. Още на обяда доктор Рак може би вече си мислеше за онзи по-късен момент, но въпреки това не съм виждала човек, който да изглежда по-отегчен. За да изглеждам невинна, през цялото време седях със сведени очи, но всеки път, когато поглеждах крадешком към него, той все така се взираше през очилата си като човек на делова среща.
След обяда господин Бекку ме отведе с рикша до една изискана странноприемница в района на храма „Нандзенджи“. Самият той се бе отбил вече там по-рано същия ден, за да подреди дрехите ми в съседна стая. Помогна ми да си сваля официалното кимоно и ме облече в по-обикновено с оби, което не изискваше подплънка — тя щеше само да затрудни доктора. После направи възела така, че да се развърже съвсем лесно. Вече бях готова, но усещах такава нервност, че господин Бекку трябваше да ми помогне да се върна в моята стая. Там той ме настани до вратата да чакам появата на доктор Рак. Щом останах сама, ме обзе такъв непреодолим страх, сякаш ми предстоеше операция по отстраняване на бъбрека или на черния дроб, или на нещо друго от вътрешностите ми.
След малко докторът пристигна и ме помоли да му поръчам саке, докато той се изкъпе в банята до стаята. Предполагам, че очакваше да му помогна да се разсъблече, защото ме погледна особено. Но ръцете ми бяха толкова студени и непохватни, че не мисля, че щях да се справя. След няколко минути той се появи, облечен в нощно кимоно, отвори плъзгащата се врата към градината и двамата седнахме на малката дървена веранда — да пийнем саке и да послушаме песента на щурците и ромона на малкия поток. Разлях саке на кимоното си, но докторът не забеляза. Той, да си призная, изглежда, нищо не забелязваше, освен една риба, която подскочи в малкото езеро наблизо и която той ми посочи така, сякаш никога не съм виждала подобно нещо.
Накрая ме остави сама на верандата и влезе в стаята. Настаних се така, че да мога да го наблюдавам с
