повече от тях съзнавах това странно общо нещо помежду ни. След мидзуагето прическата на чиракуващата гейша се променя и тя вече носи червена, а не шарена копринена лента в основата на наподобяващия възглавничка за игли кок. Известно време така силно ме занимаваше мисълта коя чиракуваща е с червена и коя с шарена лента, че не забелязвах почти нищо друго на улицата или в коридора на малкото училище. Изпитвах нов респект към момичетата, минали през своето мидзуаге, и ги чувствах много по-близки от останалите.
Мисля, че всички чиракуващи гейши се чувстват като мен променени след своето мидзуаге. Но аз не просто виждах света друг. Промени се и моят всекидневен живот заради новото отношение на Майка към мен. Мисля, че вече сте наясно, че тя беше от онези хора, които забелязват нещата само ако на тях е закачен етикет с цената. Когато вървеше по улицата, умът й, предполагам, работеше като сметало: „Ооо, това е малката Юкийо, чиято глупост миналата година струва на по-голямата й сестра почти сто йени! Ето я и Ичимицу, която би трябвало да е много доволна от сумите, които нейният данна плаща.“ Ако, да речем, се разхождаше покрай Ширакава в приятен пролетен ден, когато виждате как самата красота струи във водата от ластарите на вишневите дървета, тя най-вероятно едва ли щеше да забележи всичко това, освен ако… не знам… прави сметка да спечели пари, като продаде дърветата или нещо подобно.
Не мисля, че преди моето мидзуаге Майка се вълнуваше особено, че Хацумомо ми причинява толкова главоболия в Гион. Но сега, когато вече имах етикет с висока цена, тя прекрати тормоза на Хацумомо, без да трябваше и да я моля за това. Нямам представа как го направи. Сигурно просто й бе казала: „Хацумомо, поведението ти създава проблеми на Саюри и струва на тази окия пари, които ти ще плащаш!“ Откакто майка ми се разболя, животът ми наистина бе много тежък, но сега за известно време поне всичко стана доста просто. Не бих рекла, че никога не се чувствах уморена или разочарована, защото истината е, че повечето време се чувствах уморена. Животът в Гион не е никак лесен за жените, които си изкарват хляба там. Но беше огромно облекчение да се отърва от заплахите на Хацумомо. И в самата окия животът беше почти приятен. Като осиновена дъщеря се хранех, когато си искам. И вместо да чакам Пити да направи своя избор, първа си избирах кимоно, а Леля веднага се залавяше да го стеснява или разширява и да пришива яката на долното, преди още и да е помислила да приготви дрехите на Хацумомо за вечерта. Беше ми безразлично, че Хацумомо ме гледа с отвращение и омраза, защото се ползвах със специално отношение. Но когато Пити минаваше край мен объркана и дори отвръщаше очи, ако се случеше да застанем лице в лице, изпитвах ужасна болка. Винаги бях живяла с чувството, че дружбата ни би укрепнала, стига да не й попречеха някакви обстоятелства, но вече нямах това чувство.
След моето мидзуаге доктор Рак почти изчезна от живота ми. Казвам „почти“, защото макар с Мамеха да престанахме да го забавляваме в чайната „Ширае“, понякога се натъквах случайно на него в Гион. От друга страна, никога повече не видях барона. Все още не знаех за ролята му във вдигане на цената на моето мидзуаге, но сега вече разбирам, че Мамеха е искала вероятно да ни държи настрана един от друг. Предполагам, че в негово присъствие щях да се чувствам толкова неудобно, колкото и тя, ако споделях компанията им. Във всеки случай никой от тези двама мъже не ми липсваше.
Но имаше един, когото жадувах да видя отново, не е нужно да ви казвам, че това беше председателят. Той не бе играл никаква роля в плана на Мамеха, затова не очаквах отношенията ни с него да се променят или да приключат само защото бях вече преминала през мидзуаге. Но трябва да призная, че изпитах огромно облекчение, когато след две седмици научих, че от електрическата компания са се обадили с молба да присъствам на тяхно увеселение. Присъстваха и председателят, и Нобу. Преди щях да отида и да седна до Нобу, но след като бях вече осиновена от Майка, не бях длъжна вече да го смятам за свой спасител. До председателя имаше свободно място и аз седнах развълнувана до него. Когато напълних чашката му със саке, той беше много сърдечен и ми благодари, като преди да отпие, я вдигна високо, но после чак до края на вечерта не ме погледна. Затова пък погледнех ли към Нобу, той ми отвръщаше с такъв поглед, сякаш бях единственият човек, който го вълнуваше. Знаех какво е да копнееш за някого, затова реших, че преди да си тръгнем, е важно да прекарам известно време с него. И оттогава винаги се стараех да не го пренебрегвам.
След месец по време на някакво събиране споменах случайно на Нобу, че Мамеха е уредила да участвам в едно празненство в Хирошима. Не бях сигурна дали изобщо слуша какво му говоря, но когато на следващия ден се прибрах от училище, намерих в стаята си нов дървен куфар, който той ми беше изпратил за подарък. Беше много по-хубав от куфара, който взех на заем от Леля за приема на барона в Хаконе. Засрамих се ужасно от себе си, задето си бях помислила, че мога да забравя вече за него, след като не е в центъра на какъвто и да било план на Мамеха. Написах му благодарствено писмо, в което го уверявах, че очаквам с нетърпение възможността лично да му изразя своята признателност след седмица на голям прием, за който компанията бе разгласила преди няколко месеца.
Но после стана нещо странно. Малко преди приема получих вест, че изобщо не се нуждаят от присъствието ми. Йоко, която седеше на телефона в нашата окия, беше останала с впечатлението, че приемът е отменен. Случи се, че същата вечер трябваше да отида в „Ичирики“ на един банкет. Бях в коридора и тъкмо се канех да вляза, когато плъзгащата се врата на голяма банкетна зала в дъното се отвори и оттам излезе една млада гейша на име Кацуе. Преди тя да успее да затвори, чух със сигурност отвътре да долита смехът на председателя. Бях много озадачена, затова настигнах Кацуе, преди да излезе от чайната, и я попитах:
— Много се извинявам за безпокойството, но не излязохте ли току-що от приема на компанията „Ивамура“?
— Да, много е приятно. Трябва да има двайсет и пет гейши и почти петдесет мъже…
— А… председателят Ивамура и Нобу сан присъстват ли?
— Нобу не. Прибрал се е май болен вкъщи още сутринта. Ще съжалява, че е пропуснал тази вечер. Но председателят е там. Защо питаш?
Измърморих нещо, дори не помня какво, и тя си тръгна.
Дотогава, кой знае защо, си бях въобразявала, че председателят цени компанията ми точно толкова, колкото и Нобу. Но ето че се налагаше да се запитам дали всичко това не е било илюзия и дали Нобу не е единственият, който се интересува от мен.
25
Мамеха може и да беше вече спечелила облога с Майка, но все още имаше финансов интерес от моето бъдеще. Затова през следващите няколко години положи усилия да ме направи известна сред най-добрите си клиенти, както и сред другите гейши в Гион. По онова време все още излизахме от Депресията и официалните банкети не бяха толкова чести, колкото би й се искало, затова пък тя ме водеше на много неофициални събирания, и то не само партита в чайни, а и излети, туристически обиколки, представления на Кабуки и тъй нататък. През горещото лято, когато всички някак се отпускаха, тези случайни и непретенциозни събирания бяха често много приятни дори за нас, за които да забавляваме присъстващите беше работа. Понякога например група мъже решаваха да се повозят на лодка по река Камогава и отпуснали крака във водата, да пият саке. Бях твърде млада, за да участвам в гуляя, и обикновено ми възлагаха да стържа лед и да пълня фунийки, но въпреки това беше приятна промяна.
Понякога бизнесмени или аристократи си устройваха пиршества с гейши. И до много късно, често до след полунощ, танцуваха, пееха и пиеха с тях. Помня как след една подобна вечер съпругата на домакина застана на вратата и на излизане подаде на всяка от нас плик с щедър бакшиш. На Мамеха даде два и я помоли да предаде единия на гейшата Томидзуру, „която си тръгнала по-рано с главоболие“, както се изрази жената. Всъщност като нас и тя знаеше, че Томидзуру е любовница на мъжа й и че е с него в друга част на къщата, за да му прави компания през нощта.
На много от бляскавите партита в Гион присъстваха известни художници, писатели и актьори от театър Кабуки; такива вечери се превръщаха във вълнуващи събития. Но трябва със съжаление да ви кажа, че обикновените събирания с гейши бяха далеч по-земни. Домакинът беше, да речем, началник-отдел в малка фирма, а почетният гост — някой от доставчиците й или служител от същата фирма, когото той току-що е повишил. От време на време някоя добронамерена гейша ме поучаваше, че освен да изглеждам очарователна, задължението ми като чиракуваща е да седя кротко и да слушам разговорите с надеждата някой ден самата аз да умея да разговарям така умно. Е, повечето разговори на тези партита изобщо не ми
