69. Правителственият чиновник
Чиенча, правителствен чиновник, се качвал по стълбите, съпровождан от свои колеги, когато един от тях, виждайки на пътя група хора, попитал: „Това странстващи монаси ли са?“ Чиенчао отговорил: „Не“. „Откъде знаеш?“ — попитал колегата. „Хайде да проверим, — отговорил Чиенчао и се провикнал: Ей, монаси!“ В отговор на неговия глас всички като един човек се обърнали и погледнали към прозореца. „Е, — казал Чиенчао, — нали ви казах!“
Чиенчао бил не само високопоставен чиновник, но бил също старши „студент“ докато неговите подчинени били новаци в Дзен. Той е искал да им преподаде урок по Дзен и затова докарал урока до края. Описаният случай по-скоро е станал не в служебно помещение, а в манастир, и този анекдот се отнася най-вече за Дзен.
Един от чиновниците разпознал в минаващите хора монаси с проницателност, която в дадения случай не заслужава поощрение. „Не“-то на Чиенчао е безусловно „не“, отхвърлящо го в хиляди проявления. Неговият подчинен се опитал изкуствено да определи това, което не се нуждае от определение. Ако бях на мястото на Чиенчао, отново бих казал не. Чиенчао е добър и казал: „Хайде да проверим“.
Когато монасите се обърнали, този служител би могъл да си помисли: „Нали казах!“ — за да се избави от фразата: „Е, нали ви казах“, — произнесена от Чиенчао.
Чиенчао е гледал на югоизток, докато умът му е бил обърнат на северозапад.
Веднъж на Шои-шаку му гостувал един известен журналист. Шои-шаку надълго и нашироко говорил за политика, за положението в света докато гостът не издържал: „Тези неща са ми до болка познати. Дойдох за да разбера Дзен. Моля те да поговорим за това“. Шои-шаку спокойно отговорил: „Тъкмо за това говорих“. Тогава журналистът разбрал в какво се състои работата му, и получавайки сутрин и вечер своя сандзен, развил такова качество на ума, което извисява човека над целия свят.
Преди много години се бях уединил в една хотелска стая в С., приемайки посетители, присъединяващи се към моята медитация. Веднъж в стаята влезе един пиян човек и заяви: „Знам, дзенските монаси викат. Искам да чуя това от вас“. „Нямате право пиян да се включите в медитацията. Излезте моля“, — казах аз.
На следващия ден той дойде пак, присъедини се към медитацията, и това продължи цяла седмица. Ние не говорихме, но медитирахме заедно. На следващата година отидох пак в този хотел и той се появи отново. Нарекох го Кото, което означава „Стара лампа“.
Изминаха няколко години. Ние ни са казахме нито дума и един ден случайно прочетох във вестника, че е починал. В съобщението се казваше, че той бил управител на една дъскорезница и загинал по време на пожар, спасявайки оборудването.
Неговите приятели му отдадоха последни почести, аз, събирайки длани, казах: „Старата лампа все още гори“. Аз никога не съм му показвал медитация, и той никога не ме е молил за това.
70. Жилището на Чаочоу
Веднъж, когато Чаочоу отишъл при Юанчу, последният го попитал: „Защо на твоите години още не си се заселил на постоянно място?“ — „Къде е моето място?“ „Ей там в планината са развалините на моя замък“. — предложил Юанчу. „Защо ти не се заселиш там?“ — попитал Чаочоу. Юанчу не отговорил нищо.
По-късно Чаочоу посетил Чую и онзи също го попитал: „Защо на стари години още не си се заселил някъде?“ „Къде да намеря място за мен?“ — попитал Чаочу. „Нима на твоите години все още не знаеш къде е мястото ти?“ — настоявал Чую. Тогава Чаочоу казал: „Тридесет години прекарах яхнал кон, а сега не мога да се задържа на едно магаре“.
На 60 години Чаочоу тръгнал на път за да посети един по един своите Учители. Когато станал на 80, той все още ходел по пътищата като странстващ монах. Неговият Дзен бил зрял и сочен като вино, но изглежда другите монаси и учители са го смятали за незрял.
Когато Юанчу предложил на Чаочоу да се засели някъде, последният знаел къде се намира истинското му жилище и, че не съществува място извън него, поради което отговорил: „Къде да намеря място?“ — с ирония. Като забелязал, че на Юанчу му липсва пълно разбиране и, че той е във властта на първото впечатление. Чаочоу му предложил той да се засели сред развалините. Мълчанието на Юанчу било свидетелство за неговото поражение.
Чую му задал същия въпрос, и Чаочоу повторил отговора си, като му дал възможност да покаже своето разбиране. Чаочоу, който обяздил буен кон, разбрал, че сега магарето не ще може да го откара. Чую разбрал по-малко и от Юанчу.
След това Чаочоу живял в замък, учил монасите и живял 120 години. Той не използвал „голямата пръчка“, не повишавал глас както другите Учители. Малкото думи, които той произнасял, били пропити с истински Дзен.
Учителите по Дзен в Япония и Китай живеели в стари замъци, поддържани от аристокрацията. Монасите-глупаци били привличани от великолепието на тези временни обиталища и не ги интересувало величието — истинското или лъжовното — на живеещите в тях Учители.
Чаочоу се бил освободил от лъжовни представи, проверявайки разбирането и избирайки си учители по време на своите странствания. Бихме могли само да съжаляваме, че по-късно той заживял в замък, а не останал странстващ монах, подобно на облака на небето.
Сред будистите има такива, които, криейки могъществото си, все пак влияят върху хората, както това правят суфите и дервишите.
71. Семейната традиция на Юанмън
Едни монах попитал Юанмън: „Каква е вашата семейна традиция?“ „Нима не си чул как в този дом идват, за да се научат да четат и пишат?“ — отговорил Майсторът.
Всеки учител по Дзен приема учениците си по свой начин. Последователите на Хакуин в Япония приемали учениците си един по един, предлагайки на всеки коан, за да изяснят степента на тяхното разбиране. Дакуен например продължавал да пуши, усмихвайки се мълчаливо или смеейки се с глас, когато студентът излагал своето разбиране на коана, и звънял със звънче, оповестявайки края на визитата, така че студентът трябвало да си излезе без дори да успее да каже довиждане.
Кондо държал до себе си пръчка и обикновено казвал на студента: „Ела по-близо, стар съм и лошо чувам“. Когато студентът се приближавал, той го удрял с пръчката.
Веднъж аз изпитах на собствен гръб неговата семейна традиция по време на сандзен, затова следващия път, когато той ме помоли да се приближа, аз пристъпих само колкото трябваше, за да мога да хвана пръчката, когато започна да му разказвам как разбирам коана.
