Гугвай, пълководецът Яну и съгледвачът Калану. Жрицата ги повикала в шатрата един ден, след като получила видението.
Ацула наслагала малко лишеи в огъня, после метнала със съсухрена лява ръка и шума и тя започнала да изпуска сив дим, който смъдял в очите и миришел остро и странно. После взела от дървената полица дървена чаша и я подала на Гугвай. Чашата била пълна до половината с тъмножълта течност.
Ацула била намерила гъби пунх — всяка с по седем точки, само истинска светица можела да намери такива гъби, — и ги била откъснала на лунна светлина, после ги била изсушила на сухожилие на сърна.
Предния ден, преди да заспи, била изяла шапчиците на трите изсушени гъби. Сънищата й били объркани и страшни, за ярки светлини, които се движат бързо, за скалисти планини, изпълнени със светлини, които се забивали като висулки право нагоре. През нощта се събудила, цялата в пот, ходело й се по малка нужда. Клекнала над дървената чаша и я напълнила с урината си. После сложила чашата пред шатрата, в снега, и се върнала да спи.
Когато се събудила, извадила буците лед от чашата и в нея останала по-тъмна, по-сгъстена течност.
Именно тази течност подала първо на Гугвай, после на Яну и на Калану. Всеки отпил голяма глътка, последна пила Ацула. Глътнала я и изсипала останалото на земята пред себе си: възлияние за Нунюнини.
Продължили да седят в задимената шатра и да чакат техният бог да проговори. Вятърът виел и дишал навън в мрака.
Съгледвачът Калану всъщност бил жена, която се обличала и ходела като мъж: дори била взела за съпруга Далани, четиринайсетгодишна девица. Калану примигала няколко пъти, после се изправила и отишла при черепа на мамута. Заметнала се с наметалото от мамутска кожа и застанала така, че главата й да е вътре в мамутския череп.
— Зло се шири по тази земя — рекъл Нунюнини с гласа на Калану. — Зло и ако вие останете тук, в земите на своите майки и на майките на своите майки, ще погинете всички.
Тримата слушатели изсумтели.
— Търговците на роби ли? Или големите вълци? — попитал Гугвай, чиято коса била дълга и бяла, а лицето му — прорязано от бръчки като сивата кора на тръна.
— Не заради търговците на роби — отвърнал Нунюнини от старата, твърда като камък кожа. — Не заради големите вълци.
— Гладът ли? Глад ли се задава? — попитал Гугвай. Нунюнини мълчал. Калану излязла от черепа и зачакала заедно с останалите.
Гугвай се заметнал с наметалото от мамутска кожа и пъхнал глава в черепа.
— Не заради глада, какъвто го познавате — рекъл Нунюнини чрез устата на Гугвай, — макар че ще последва и глад.
— Тогава заради какво? — попитал Яну. — Мен не ме е страх. Ще му дам отпор. Имаме копия, имаме камъни за хвърляне. И сто могъщи воини да излязат срещу нас, пак ще победим. Ще ги отведем в мочурищата и ще им разцепим черепите с нашия кремък.
— Не са човеци — рекъл Нунюнини със старческия глас на Гугай. — Ще дойде от небесата и няма да ви спасят нито копия, нито камъни.
— Как да се защитим? — попитала Ацула. — Виждала съм пламъци в небесата. Чувала съм шум, по- силен от десет светкавици. Виждала съм изравнени със земята лесове и кипнали реки.
— Да… — рекъл Нунюнини и не казал нищо повече. Гугвай излязъл от черепа и се поклонил сковано, понеже бил старец и кокалчетата на пръстите му били подути и възлести.
Настъпило мълчание. Ацула хвърлила още шума в огъня и от пушека в очите им избили сълзи.
Тогава при мамутската глава отишъл Яну, сложил наметалото около широките си плещи и пъхнал главата си в черепа.
— Трябва да поемете по посока на слънцето. Там, където слънцето изгрява, ще намерите нови земи и ще бъдете в безопасност. Пътят ще е дълъг: луната ще се пълни и ще изтънява, ще умира и ще живее два пъти, ще има търговци на роби и диви зверове, аз обаче ще ви направлявам и ще ви закрилям, ако поемете към изгрева на слънцето.
Ацула се изплюла върху пръстения под и рекла:
— Не. — Усетила, че богът я гледа. — Не — повторила. — Ти си лош бог, щом казваш това. Ние ще погинем. Всички ще погинем и кой тогава ще остане, за да те носи от оброчище на оброчище, кой ще ти вдига шатра, който ще маже големите ти бивни с лой?
Богът не рекъл нищо. Ацула и Яну си разменили местата. От пожълтялата мамутска кост погледнало лицето на Ацула.
— Ацула няма вяра — рекъл Нунюнини с гласа на Ацула. — Ацула ще умре, преди вие, останалите, да сте навлезли в новите земи, но другите ще пребъдете. Уповавайте се на мен: на изток се простират земи, където няма човеци. Тези земи ще бъдат ваши земи и земи на вашите деца, и на децата на вашите деца за седем колена и седем по седем. Ако не беше неверието на Ацула, земите щяха да са вечно ваши. Утре заран съберете шатрите и вещите си и поемете към изгрева на слънцето.
Гугвай, Яну и Калану свели глави и възкликнали, възхитени от мощта и мъдростта на Нунюнини.
Луната се напълнила и изтъняла и се напълнила и изтъняла още веднъж. Хората от племето вървели на изток, към изгрева на слънцето, срещу ледените хали, от които оголената им кожа се вкочанявала. Нунюнини им бил казал истината: по пътя те не загубили никого от племето освен една родилка, но родилките принадлежат не на Нунюнини, а на луната.
Прекосили тясната ивица суша.
На зазоряване Калану ги била оставила и била отишла да проучи пътя. Сега небето било тъмно, а Калану не се била върнала, но нощното небе било оживяло със сияние, което ту лумвало, ту угасвало, гънело се, топяло се и туптяло — бяло, зелено, теменужено и червено. Ацула и нейните хора били виждали и преди северно сияние, но пак се плашели от него, а и такова като сегашното не били зървали никога.
Калану се върнала при тях, а небесното сияние продължавало да се мени и преобразява.
— Понякога имам чувството — казала тя на Ацула, — че мога просто да разперя ръце и да падна в небето.
— Защото си съгледвач — отвърнала жрицата Ацула. — Когато умреш, ще паднеш в небето и ще се превърнеш в звезда, за да ни направляваш, както ни направляваш приживе.
— На изток има ледени канари, големи канари — рекла Калану, която носела гарвановочерната си коса дълга, както мъжете. — Можем да се покатерим на тях, но ще ни отнеме много дни.
— Ти ще ни преведеш безопасно — отговорила Ацула. — Аз ще изсъхна в подножието на канарата и това ще е жертвата, която ще ви отведе в новите земи.
На запад от тях, над земите, откъдето били дошли и където слънцето било залязло преди часове, блеснала болезнено жълта светлина, по-ярка от мълния, по-ярка от дневната светлина. Било взрив чисто великолепие и хората върху тясната ивица суша затулили очи, изплюли се и възкликнали. Децата се разплакали.
— Ето я орисията, за която ни предупреди Нунюнини — рекъл старият Гугвай. — Той със сигурност е мъдър бог, могъщ бог.
— Той е най-великият от всички богове — рекла Калану. — В новите ни земи ще му направим оброчище, ще му лъснем бивните и черепа с рибено масло и животинска лой и ще разправяме на децата си и на децата на нашите деца, и на седмото коляно деца на нашите деца, че Нунюнини е най-могъщ измежду всички богове и никога няма да бъде забравен.
— Боговете са велики — провлачила бавно Ацула, сякаш разкривала голяма тайна. — Но сърцето е по- велико. Защото боговете идват от сърцата ни и пак в сърцата ни ще се върнат…
Не се знае колко е щяла да продължи тя с това богохулство, ако то не било прекъснато по начин, който не търпял възражения.
Тътенът, разнесъл се от запад, бил толкова оглушителен, че от ушите на хората рукнала кръв и известно време те не чували нищо, за кратко заслепени и оглушали, ала живи, знаещи, че им е провървяло повече, отколкото на племената на запад от тях.
— Това е добре — рекла Ацула, но не чула думите вътре в главата си.
