Американски богове

Сам погледна Шадоу, погледна и заведението и лицата, вторачени в тях. После каза на Одри Бъртън:

— Не ви знам коя сте. Но сте тъпа патка.

После застана на пръсти, притегли Шадоу към себе си и го целуна право по устата, като притискаше няколко минути устни, макар че на Шадоу може би само му се стори така и по часовник момичето всъщност го беше целувало най-много пет секунди.

Докато Сам притискаше устни до неговите, Шадоу си помисли, че тази целувка е странна: тя не беше предназначена за него. Беше за другите в заведението, сякаш Сам искаше да им покаже, че е взела страна. Беше целувка като развяване на знаме. Още докато момичето го целуваше, Шадоу се убеди, че то дори не го харесва — най-малкото не дотолкова, че да го целува.

Въпреки това имаше една приказка, която беше чел навремето, много отдавна, като дете: приказка за пътешественик, който се хлъзнал по стръмна скала, горе на нея имало кръвожадни тигри, долу зеела отвесна пропаст. Мъжът успял да спре някъде по средата и се вкопчил не на живот, а на смърт. До него растели няколко ягоди, горе и долу го чакала сигурна смърт. Какво да прави, бил въпросът. А отговорът бил: Да изяде ягодите.

Като малък той не разбираше смисъла на приказката. Сега обаче го схвана. Затова затвори очи, отдаде се на целувката и не усети нищо друго освен устните на Сам и меката й кожа до неговата, сладостна като дива ягода.

— Хайде, Майк — подкани го твърдо Чад Мълиган. — Моля те. Нека излезем навън.

Сам се дръпна. Прокара език по устните си и се усмихна с усмивка, която почти достигна очите й.

— Не беше лошо — рече тя. — Целуваш се добре за момче. Хайде, върви да поиграеш отвън. — После Сам се извърна към Одри Бъртън. — Но ти — рече й — пак си си тъпа патка.

Шадоу метна на Сам ключовете от колата и тя ги хвана с една ръка. Следван от Чад Мълиган, Шадоу прекоси заведението и излезе навън. Бе започнало да прехвърча сняг, снежинките се въртяха в светлината на неоновата реклама на кръчмата.

— Искаш ли да поговорим? — попита Чад.

Одри също ги беше последвала на тротоара. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разпищи отново. После каза:

— Чад, той е убил двама души. От ФБР идваха у нас. Той е психар. Ако искаш, ще дойда с теб в участъка.

— Създаде достатъчно главоболия — намеси се Шадоу. Звучеше уморено — дори за самия себе си. — Много те моля, махни се.

— Чад! Чу ли? Той ме заплашва! — рече Одри.

— Върни се вътре, Одри — отговори Чад Мълиган.

Тя го погледна така, сякаш се готвеше да възрази, после обаче стисна устни, докато те не побеляха, и се върна в кръчмата.

— Какво ще кажеш за твърденията й? — попита Чад Мълиган.

— Не съм убивал никого — отвърна Шадоу.

Чад кимна и каза:

— Вярвам ти. Сигурен съм, че можем лесно да проверим обвиненията й. Няма да ми създаваш неприятности, нали, Майк?

— Няма — обеща Шадоу. — Станала е някаква грешка.

— Точно така — каза Чад. — Е, предлагам да отидем в участъка и да изясним нещата.

— Арестуван ли съм? — попита Шадоу.

— Не — отговори Чад. — Освен ако не искаш да те арестувам. Допускам, че идваш с мен, воден от чувство на граждански дълг, и двамата ще изясним всичко.

Чад претърси Шадоу и не намери оръжие. Качиха се в колата му. Шадоу отново седеше отзад и гледаше през металната решетка. Рече си: „SOS. Помогнете! Помощ. — Опита се да изтласка с мисъл Мълиган, както бе изтласкал веднъж онова ченге в Чикаго. — Тук е старият ти приятел Майк Айнсел. Ти ми спаси живота. Не виждаш ли колко е смешно всичко това? Защо изобщо се занимаваш?“

— Струва ми се, че направих добре, като те измъкнах оттам — рече Чад. — Само това ти липсваше — някой всезнайко да реши че точно ти си убил Алисън Макгъвърн. Като нищо щяха да те линчуват.

— Вярно си е.

След това мълчаха през целия път до полицейския участък в Лейксайд, който, както Чад обясни, докато спираха отпред, всъщност се помещавал в окръжното шерифство. Местната полиция се била сместила в няколко стаички. Съвсем скоро окръгът щял да построи нещо съвременно. Сега-засега били принудени да се задоволяват и с онова, с което разполагат. Влязоха вътре.

— Да повикам ли адвокат? — попита Шадоу.

— Не си обвинен в нищо — отговори Мълиган. — Ти си реши. — Минаха през няколко летящи врати. — Седни ето там.

Шадоу се разположи на дървения стол, прогорен отстрани от цигари. Чувстваше се глупав и вцепенен. Върху дъската с обяви до големия знак „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ имаше малък плакат: „ИЗЛОЖЕНИ НА ОПАСНОСТ. БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ“. Снимката върху него беше на Алисън Макгъвърн.

Имаше дървена маса със стари броеве на „Спортс Илъстрейтед“ и „Нюзуик“. Осветлението беше слабо. Боята по стената беше жълта, но нищо чудно навремето да е била и бяла.

След десет минути Чад му донесе воднисто какао с мляко от автомата.

— Какво има в плика? — попита той.

Чак сега Шадоу забеляза, че още държи плика с „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд“.

— Една стара книга — отвърна той. — Вътре има снимка на дядо ти. Или може би на прадядо ти.

— Така ли?

Шадоу разлисти книгата, докато намери снимката на Общинския съвет и посочи мъжа на име Мълиган. Чад прихна.

— Това вече е върхът!

Минаха минути и часове в онази стая.

Шадоу изчете два броя на „Спортс Илъстрейтед“ и подхвана „Нюзуик“-а. Чад се появяваше от време на време — първия път за да види дали на Шадоу му се ходи до тоалетната, втория — за да му донесе сандвич и пакетче чипс.

— Благодаря — каза Шадоу, след като ги взе. — Арестуван ли съм?

Чад си пое въздух между зъбите.

— Още не — отвърна той. — Както личи, Майк Айнсел не е истинското ти име. От друга страна, в нашия щат можеш да се наричаш както сметнеш за добре, стига да не го правиш от користни подбуди. Но си уязвим.

— Може ли да се обадя по телефона?

— Тук някъде ли ще звъниш?

— Междуселищен разговор.

— Ще спестиш пари, ако звъннеш с моята карта, иначе на автомата в коридора ще се изръсиш с десетина долара на монети.

„Разбира се — помисли Шадоу. — По този начин ще научиш номера, с който съм се свързал, и вероятно ще подслушваш разговора“.

— Страхотно — каза той.

Влязоха в празен кабинет. Шадоу даде на Чад номера на погребалния дом в Кайро, щата Илинойс. Чад го набра и подаде слушалката на Шадоу.

— Ще те оставя сам — рече той и излезе. Телефонът иззвъня няколко пъти, после някой вдигна.

— „Чакал и Ибис“. Какво обичате?

— Здравейте, господин Ибис. Обажда се Майк Айнсел. Помагах ви няколко дни около Коледа.

Миг колебание, после:

— Да, разбира се, Майк. Как сте?

— Не особено добре, господин Ибис. Имам неприятности. Всеки момент ще ме арестуват. Надявам се да