ден Бялата жена-бизон ще дойде и ще изрита всички по задника. Вярвам, че всички мъже са пораснали момчета с огромни проблеми в общуването и че упадъкът на добрия секс в Щатите съвпада с повсеместния упадък на кинотеатрите на открито, където гледаш филма направо от колата си. Вярвам, че всички политици са безпринципни мошеници, и въпреки това вярвам, че те са по-малкото зло. Вярвам, че когато дойде големият взрив, Калифорния ще потъне в океана, а Флорида ще се разпадне на съставните си части: лудост, алигатори и токсични отпадъци. Вярвам, че антибактериалният сапун руши съпротивителните ни сили за мръсотията и болестите и някой ден най-обикновената настинка ще ни отнесе всички в гроба, както марсианците във „Война на световете“. Вярвам, че най-великите поети на миналия век са Едит Ситуел182 и Дон Маркуис183, че нефритът е изсъхнала змейска сперма и че преди хилядолетия, в предишен живот съм била еднорък сибирски шаман. Вярвам, че съдбата на човечеството е заложена в звездите. Вярвам, че когато бях малка, бонбоните наистина бяха по-вкусни, че от гледна точка на аеродинамиката е невъзможно земната пчела да лети, че светлината е вълна и частици, че някъде има котка в кутия, която е жива и мъртва едновременно (макар че, ако не отварят кутията, за да хранят котката, накрая тя ще бъде мъртва по два различни начина), и че във Вселената има звезди, които са ми-лиарди години по-стари от самата Вселена. Вярвам в един лич-ностен бог, който ме обича, притеснява се за мен и наглежда всичко, което правя. Вярвам в един безличностен бог, който е задвижил Вселената и после се е запилял някъде с приятелките си, и дори не знае, че съм жива. Вярвам в пустата Вселена без бог, подчинена на причинно-следствения хаос, на фоновия шум и чистата сляпа случайност. Вярвам, че който твърди как сексът е надценяван, просто не го е правил както трябва. Вярвам, че който твърди, че е наясно какво става, ще излъже и за дребните неща. Вярвам в абсолютната честност и в разумната обществена лъжа. Вярвам в правото на жената да избира, в правото на новороденото да живее, вярвам, че макар и човешкият живот да е свещен, няма нищо лошо в смъртното наказание, стига да можем изначално да вярваме на съдебната система, и че никой освен малоумника няма да се довери на съдебната система. Вярвам, че животът е игра, че животът е жестока шега и че животът е онова, което ти се случва, докато си жив, и със същия успех можеш да легнеш по гръб и да му се наслаждаваш.
Тя замълча, не й беше останал дъх.
Шадоу за малко да свали ръце от волана, за да изръкопляска. Вместо това рече:
— Добре. Значи, ако ти кажа какво съм научил, няма да си помислиш, че съм побъркан.
— Може би — отговори тя. — Опитай.
— Ще повярваш ли, че всички богове, които хората някога са си представяли, са с нас и досега?
— Може би…
— И че има нови богове, богове на компютрите, на телефоните и на какво ли още не, и очевидно всички те смятат, че на света няма място и за едните, и за другите. И че е много вероятно да избухне някаква война.
— Тези богове ли убиха ония двамата?
— Не, ония двамата ги уби жена ми.
— Нали каза, че жена ти е мъртва.
— Да, мъртва е.
— Значи ги е убила, преди да умре?
— След това. Не питай.
Сам вдигна ръка и махна косата от челото си.
Спряха на главната улица, пред „Тук се отбива еленът“. На витрината беше нарисуван изненадан на вид елен, който стоеше на задни крака и държеше чаша бира. Шадоу грабна плика с книгата и слезе от автомобила.
— Защо ще водят война? — попита Сам. — Струва ми се излишно. Какво толкова има да печелят?
— Не знам — отговори Шадоу.
— По-лесно е да повярваш в извънземни, отколкото в богове — отбеляза момичето. — Господин Таун и господин Както там се казваше може би бяха Мъже в черно, но от извънземните.
Стояха на тротоара пред „Тук се отбива еленът“ и Сам млъкна. Погледна нагоре към Шадоу, дъхът й висеше във вечерния въздух като едва забележимо облаче. Момичето подкани:
— Само ми кажи, че си от добрите.
— Не мога — отговори Шадоу. — Де да можех! Но се старая.
Тя го погледна и прехапа долната си устна. После кимна.
— Добре — рече му. — Няма да те издам. Можеш да ме черпиш една бира.
Шадоу бутна вратата, отвори я и я държа, докато Сам влезе; удари ги вълна топъл въздух и музика.
Сам махна на неколцина приятели. Шадоу кимна на трима-четирима души, помнеше лицата им, но не и имената им от деня, когато бяха издирвали Алисън Макгъвърн, или от „Мейбъл“, където ги беше срещал сутрин. Чад Мълиган стоеше при бара и бе прегърнал през раменете дребна чернокоса жена — Шадоу предположи, че това е братовчедката, която става за целуване. Запита се как ли изглежда, но тя стоеше с гръб към него. Щом видя Шадоу, Чад вдигна ръка, уж му козирува. В отговор Шадоу му се усмихна и му махна. Затърси с поглед Хинзелман, но тази вечер стареца май го нямаше. Зърна празна маса в дъното и тръгна към нея.
Тогава някой се разпищя.
Разпищя се лошо, с цяло гърло, истерично, сякаш е видял призрак, и сложи край на всички разговори. Шадоу се огледа, сигурен, че са убили някого, и тогава забеляза, че всички лица в заведението са извърнати към него. Дори черната котка, която през деня спеше на прозореца, бе скочила върху джукбокса, беше навирила опашка, бе извила гръб на дъга и гледаше Шадоу.
Времето забави ход:
— Хванете го! — изкрещя някаква жена на ръба на истерия-та. — За Бога, някой да го спре! Не позволявайте да избяга! Моля ви!
Беше глас, който Шадоу познаваше.
Никой не се и помръдна. Гледаха Шадоу. Той също ги гледаше.
Чад Мълиган излезе напред и тръгна между хората. Дребната жена също тръгна уплашено след него с широко отворени очи, сякаш се канеше да се разпищи отново. Шадоу я познаваше. То оставаше да не я познава.
Чад още държеше бирата. После я остави на една маса и каза:
— Майк.
Шадоу каза:
— Чад.
Одри Бъртън хвана Чад за ръкава.
Лицето й беше бяло като платно, в очите й имаше сълзи.
— Шадоу — каза тя. — Ах, копеле такова. Убиец, злодей, копеле.
— Сигурна ли си, скъпа, че познаваш този мъж? — попита Чад.
Беше притеснен. Одри Бъртън го погледна невярващо.
— Ти да не си
Одри вече не се владееше, гласът й трепереше от потисканата истерия, тя говореше през хлипове като актриса от сапунка, претендентка за „Еми“ за дневни сериали. „Братовчедка, която става за целуване“, помисли Шадоу, не особено възхитен.
Никой в заведението не казваше и дума. Чад Мълиган погледна Шадоу.
— Вероятно е станала грешка. Сигурен съм, че можем да изясним нещата — каза той. После рече на заведението: — Всичко е наред. Няма място за безпокойство. Ще изясним нещата. Всичко е наред. — После на Шадоу: — Хайде да излезем отвън, Майк.
Професионална вещина, която не бие на очи. Шадоу беше възхитен.
— Разбира се — отговори той. Усети, че някой го докосва по ръката, обърна се и видя, че Сам го гледа. Усмихна й се, за да я успокои, доколкото може.
