— Разбира се. Ще ви донеса да попълните молба. Работили ли сте някога на бензиностанция?
— Не. Трудно ли е?
— Е, със сигурност не е като да се занимаваш с ракетострое-не. Знаете ли, госпожо, извинявайте, но изглеждате зле.
— Знам. Болна съм. Но изглеждам по-зле, отколкото всъщност съм. Не е нещо, от което се мре.
— Добре тогава. Оставете молбата при мен. Сега наистина не достигат хора за нощната смяна. Тук й викаме смяната на зомби-тата. Имаш чувството, че няма край. И така… това Ларна ли е?
— Лора.
— Лора. Добре. Надявам се да нямате нищо против да обслужвате разни особняци. Защото те изпъплят нощем.
— Не се и съмнявам. Ще се справя.
Глава 13
Ей, стари приятелю, какво казваш, стари приятелю? Не се притеснявай, стари приятелю, нека старото приятелство си почине. Защо си толкова мрачен? Винаги ще бъдем заедно. Ти, аз, той…
Прекалено много животи са заложени на карта…
Беше събота сутринта. Шадоу отвори вратата.
Отпред стоеше Маргрит Олсен. Не влезе. Продължи да стои на слънчевата светлина; изглеждаше притеснена.
— Господин Айнсел…
— Наричайте ме, Майк, моля ви — рече Шадоу.
— Да, Майк. Довечера искате ли да дойдете на вечеря у нас? Някъде към шест. Ще бъде съвсем скромна, само спагети и кюфтета.
— Обичам спагети и кюфтета.
— Ако имате други планове, разбира се…
— Нямам други планове.
— Шест часът.
— Цветя да нося ли?
— Ако се налага. Но аз ви каня като съседка. Нямаме любовна среща.
Той си взе душ. Отиде да се поразходи малко — само до моста и обратно. Грееше слънце — потъмняла паричка върху небето и докато се прибере, Шадоу се изпоти под якето. Отиде с тойотата до „Най-вкусната храна“ на Дейв и купи бутилка вино. Беше бутилка от двайсет долара, което според Шадоу бе някакъв залог за качество. Не познаваше вината и взе калифорнийско каберне, защото навремето, когато беше по-млад и хората още си слагаха по автомобилите разни лепенки, бе видял една, на която пишеше: „ЖИВОТЪТ Е КАБЕРНЕ“, и се беше засмял.
Като подарък купи саксийно цвете. Зелени листа без цветове. Никакъв намек за романтика.
Купи опаковка прясно мляко, което изобщо нямаше да пие, и плодове, които нямаше да изяде.
После отиде с колата в „Мейбъл“ и купи само една обедна пирожка. Когато го видя, Мейбъл грейна.
— Хинзелман намери ли ви?
— Не знаех, че ме търси.
— Ами да. Иска да ви води да ловите риба на леда. И Чад Мълиган пита за вас. От друг щат е пристигнала братовчедка му. Втора братовчедка, навремето им викахме „братовчедки за целуване“. Много мила жена. Ще ви хареса. И тя пусна пирожката в плик от амбалажна хартия и прегъна горния край, та пирожката да не изстива. Шадоу подкара по дългия път към дома, като ядеше с едната ръка пирожката, а трохите се сипеха по дънките му и по пода на автомобила. Подмина библиотеката на южния бряг на езерото. В скрежа и снега градът беше черно-бял. Пролетта изглеждаше невъобразимо далеч: таратайката сякаш щеше да си стои вечно на леда с навесите за риболов, с пикапите и следите от моторни шейни.
Стигна жилищния блок, паркира колата, мина по алеята, качи се по дървеното стълбище в жилището си. Щиглеците и птиците зидарки по хранилката не го и погледнаха. Той влезе, поля цветето, запита се дали да не сложи виното в хладилника. До шест имаше да убива много време. Прииска му се пак да гледа спокойно телевизия. Искаше да се забавлява и да не му се налага да мисли, да си седи и да остави светлината и звуците да го заливат. „Искаш ли да видиш циците на Луси?“, прошепна нещо с гласа на Луси в паметта му и той поклати глава, макар че нямаше кой да го види. Усети, че е притеснен. От три години, откакто го бяха арестували, щеше да общува за пръв път истински с други хора — с нормални хора, а не със затворници, не с богове, с приказни герои и сънища. Щеше да му се наложи да води разговор — като Майк Айнсел.
Погледна си часовника. Беше два и половина. Маргрит Олсен му беше казала да отиде в шест. Дали имаше предвид
Телефонът му иззвъня.
— Да — каза той.
— Така ли се отговаря, когато те търсят по телефона? — изръмжа Уензди.
— Нека го включат, и ще отговарям любезно — отвърна Шадоу. — С какво мога да ти помогна?
— Не знам — рече Уензди. Настъпи мълчание. После той каза: — Да организираш боговете, е като да подреждаш котки в прави редици. Не им идва отвътре.
В гласа на Уензди имаше вялост и изтощение, които Шадоу не беше чувал никога досега.
— Какво има?
— Трудно е. Ужасно трудно. Не знам дали ще се получи. Нищо чудно да си забием ножа. Просто да си забием ножа.
— Не говори така.
— Да. Прав си.
— Ако си забиете ножа — каза Шадоу в опит да измъкне Уензди от мрачното настроение, — може би дори няма да ви заболи.
— Ще боли. Дори нас ни боли от мъка. Ако се придвижваш и действаш в материалния свят, материалният свят също ти въздейства. Мъката боли точно както алчността трови и похотта изгаря. Ние не умираме лесно, със сигурност не умираме леко, но понякога все пак умираме. Ако още ни обичат и помнят, на наше място идва нещо друго, което много прилича на нас, и всичко започва отначало. Ако сме забравени, с нас е свършено.
Шадоу не знаеше какво да отговори, така че каза:
— Е, откъде се обаждаш?
— Не ти влиза в работата.
— Пиян ли си?
— Още не. Просто продължавам да мисля за Тор. Ти не го познаваш. Едър такъв като теб. Добродушен. Не е от най-умните, но ако го помолиш, ще ти даде и последната си риза. И се самоуби. През 1932 година във Филаделфия захапа дулото и си пръсна черепа. Приляга ли на един бог да умира така?
— Моите съболезнования.
— Пет пари не даваш, синко. И той беше като теб. Голям и тъп.
Уензди спря да говори. Изкашля се.
— Какво има? — попита за втори път Шадоу.
— Потърсиха ни.
— Кои?
— Нашите противници.
— Е, и?
