— Искат да обсъдим примирие. Да проведем мирни преговори. Да живеем и да оставим другите да си живеят живота.
— И сега какво?
— Сега отивам в седалището на масоните в Канзас Сити, ще пия лошо кафе с гаднярите, дето напоследък са на мода.
— Добре. Ти ли ще дойдеш да ме вземеш, или аз да те чакам някъде?
— Стой там и не привличай вниманието. Не се забърквай в неприятности. Разбра ли?
— Но…
Чу се щракване, линията заглъхна и си остана глуха. Нямаше сигнал за „свободно“, никога не беше имало.
Нищо друго освен време за убиване. Разговорът с Уензди бе оставил у Шадоу чувство на тревога. Той се изправи с намерението да се разходи, но вече се мръкваше и Шадоу отново седна.
Взе „Протоколи от съдебните заседания на Общинския съвет на Лейксайд, 1872–1884 г.“ и започна да прелиства страниците, като се взираше в дребния шрифт, но без да се зачита, само от време на време спираше да разгледа нещо, привлякло погледа му.
Научи, че през юли 1874 година Общинският съвет разгледал въпроса колко точно са чужденците, дървари, пристигнали в града. На ъгъла на Трета улица и Бродуей трябвало да се построи опера. Съветниците очаквали броженията около дигата на Мил Крийк да утихнат, след като бъде направено езерото. Съветът взел решение да се изплатят седемдесет долара на г-н Самюъл Самюълс и осемдесет и пет долара на г-н Хайки Салминен — обезщетение за земите и за разходите по пренасянето на домовете, които се намирали на терените, предвидени да останат под водата.
Никога досега на Шадоу не му беше хрумвало, че езерото е изкуствено. Защо ще наричаш един град Лейксайд179, щом езерото се е появило като воденичен яз? Шадоу продължи да чете и откри, че г-н Хинзелман, родом от Хюдемулен в Бавария, ръководил строежа на езерото, за което Общинският съвет му отпуснал сумата от триста и седемдесет долара и освен това решил, ако парите не стигнат, остатъкът да бъде събран от доброволни пожертвования. Шадоу откъсна малко хартиена салфетка и отбеляза страницата в книгата. Представи си колко ще се зарадва Хинзелман, ако види, че е споменат и дядо му. Запита се дали старецът изобщо знае каква ключова роля е изиграл родът му в изграждането на езерото. Прелисти нататък книгата, за да види дали още някъде се гово ри за строежа.
Бяха открили езерото най-тържествено през пролетта на 1876 година, точно преди празниците по случай стогодишнината на града. Общинският съвет гласувал да се изкаже благодарност на г-н Хинзелман.
Шадоу си погледна часовника. Беше пет и половина. Той отиде в банята, изкъпа се, среса се. Преоблече се. Последният четвърт час мина някак. Той взе виното и цветето и отиде у Маргрит Олсен.
Почука и вратата се отвори веднага. Съседката изглеждаше почти толкова притеснена, колкото и той. Взе бутилката вино и цветето в саксия и каза „благодаря“. Телевизорът беше включен — „Магьосникът от Оз“ на видео. Беше още на сепийно копие, а Дороти още беше в Канзас, седеше със затворени очи в каруцата на професор Марвъл, докато старият мошеник се правеше, че й чете мислите, и циклонът, който щеше да я откъсне от живота й, се приближаваше. Лейън седеше пред екрана и си играеше с пожарна количка. Щом видя Шадоу, лицето му светна от радост: той стана и като си стъпваше по краката от вълнение, изтича в една стая отзад, откъдето след миг се появи, като размахваше победоносно монета от двайсет и пет цента.
— Виж, Майк Айнсел! — извика момчето. После стисна длани и се престори, че взима монетата от дясната ръка, която отвори широко. — Направих така, че монетата да изчезне, Майк Айнсел!
— Да — съгласи се Шадоу. — Ако майка ти няма нищо против, след вечеря ще ти покажа как да го правиш още по-добре.
— Ако искате, го направете сега — рече Маргрит. — Още чакаме Саманта. Пратих я за сметана. Не знам защо се забави толкова.
И сякаш в отговор на въпроса й по дъсчената тераса се чуха стъпки и някой отвори с рамо входната врата. Шадоу не позна веднага момичето. То каза:
— Не знаех каква сметана ти трябва, с калории или от онази, дето е с вкус на тапети, и предпочетох тази с калориите. И тогава Шадоу го позна: момичето от пътя за Кайро.
— Добре си направила — отговори Маргрит. — Това, Сам, е съседът, Майк Айнсел. Майк, това е сестра ми Саманта Блак.
„Не те познавам 9 помисли отчаян Шадоу. — Ти ме виждаш за пръв път. Ние сме напълно непознати“.
Опита се да си припомни как бе мислил
— Приятно ми е да се запознаем.
Сам примига, взря се в лицето му. За миг се озадачи, после го позна, очите й блеснаха, а ъгълчетата на устните й се извиха в усмивка.
— Приятно ми е — рече тя.
— Ще видя какво става с яденето — намеси се напрегнато Маргрит с глас на човек, който прегаря всичко по кухните, ако и за миг го остави и не го наглежда.
Сам си свали пухенката и шапката.
— Значи ти си бил тъжният тайнствен съсед — каза тя. — Кой да се досети!
Беше снишила глас.
— А ти си момичето Сам — отвърна Шадоу. — Може ли да поговорим за това по-късно?
— Ако ми обещаеш да ми кажеш какво става.
— Дадено.
Лейън подръпна крачола на Шадоу.
— Сега ще ми покажеш ли? — попита той и протегна монетата от двайсет и пет цента.
— Добре — съгласи се Шадоу. — Но ако ти покажа, трябва да запомниш, че майсторът илюзионист никога не издава как го прави.
— Обещавам, че няма да издавам — рече сериозно Лейън.
Шадоу взе монетата в лявата си ръка, после премести дясната на момченцето и му показа как да направи така, та да изглежда, че взима монетата в дясната си ръка, а всъщност да я оставя в лявата на Шадоу. Сетне накара Лейън да повтори сам движенията.
След няколко опита малчуганът усвои фокуса.
— Сега знаеш половината — рече Шадоу. — Другата половина е такава: насочи вниманието си към мястото, където монетата
Сам наблюдаваше всичко това с леко наведена глава, без да казва нищо.
— На вечеря! — провикна се Маргрит и влезе заднишком откъм кухнята, понесла в ръцете си купа спагети, над която се виеше пара. — Иди да си измиеш ръцете, Лейън!
Имаше чеснов хляб с хрупкава коричка, гъст червен сос, вкусни сочни кюфтета. Шадоу ги похвали.
— Стара семейна рецепта — обясни Маргрит. — Наследили сме я от корсиканците в рода.
— Мислех, че сте от коренното американско население.
— Татко е от племето чероки — уточни Сам. — Бащата на майката на Магс е дошъл от Корейка. — Сам бе единственият човек в стаята, който пиеше от кабернето. — Татко зарязал първата си жена, когато Магс била на десет години, и се е изселил в другия край на града. Аз съм се родила след половин година. Щом излязло решението за развода, мама и татко се оженили. Когато станах на десет, той си замина. Явно може да издържи с една жена най-много десет години.
— В Оклахома е от десет години — намеси се Маргрит.
— А родителите на
