Тя отпи поредната глътка червено вино.
— Майката на Сам си е дива — уточни полуодобрително Маргрит.
— Знаеш ли къде е сега, моля ти се? — попита Сам. Шадоу поклати глава. — В Австралия. Запозна се с някакъв по интернет, живее в Хобарт. Когато се срещнали на живо, мама решила, че е селяндур. Но Тасмания й харесала много. Сега живее там в женска комуна, учи ги да правят батик, неща от този род. Страхотно, нали? На нейните години!
Шадоу се съгласи, че наистина е страхотно, и си взе още кюфтета. Сам им разказа как англичаните изтребили до крак всички аборигени в Тасмания и как направили на острова жива верига за да ги изловят, но хванали само някакъв старец и едно болно момче. Разказа му и как тасманийските тигри били избити от фермерите, които се страхували за овцете си, как през трийсетте години на XX век политиците забелязали, че тигрите ще станат защитен вид едва след смъртта и на последния. Сам изпи и втората чаша вино и си наля трета.
— Е, Майк — каза тя неочаквано с поруменели бузи, — разкажи ни сега за твоето семейство. Що за хора са Айнселови?
Усмихваше се и в усмивката й имаше дяволитост.
— Скучна работа — отвърна Шадоу. — Никой от нас не е стигал чак до Тасмания. Значи учиш в Медисън. Как е?
—
— А аз, като порасна — обади се Лейън, — ще правя фокуси. Ухаа! Ще ме научиш, нали, Майк Айнсел?
— Непременно — обеща Шадоу. — Ако майка ти не възразява.
— След като се нахраним, Магс, и отидеш да сложиш Лейън да спи, смятам да убедя Майк да ме заведе за часдва в „Тук се отбива еленът“ — каза Сам.
Маргрит не вдигна рамене. Главата й се премести, една от веждите й се вдигна леко.
— Струва ми се интересен — обясни Сам. — И имаме да си говорим много неща.
Маргрит погледна Шадоу, който бе погълнат от това да бърше с хартиената салфетка въображаемо петно от червен сос върху брадичката си.
— Е, големи хора сте — каза тя с тон, от който се подразбираше, че не са големи, а и да са, не бива да бъдат.
След вечерята Шадоу помогна на Сам да измие съдовете — той ги подсушаваше, — после направи един фокус на Лейън, като започна да брои монети от по един цент и да ги пуска в шепата му: всеки път момчето отваряше ръка и ги преброяваше, монетите бяха станали с една по-малко в сравнение с предния път. Колкото до последната монета…
— Стискаш ли я? Ама здраво?
Когато разтвори ръка, малчуганът видя, че монетата от един цент се е превърнала в монета от десет цента. Умолителните викове на Лейън: „Ама
Сам му подаде якето и каза:
— Хайде.
Бузите й бяха почервенели от виното.
Навън беше студено.
Шадоу се отби до своето жилище и пъхна „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд“ в един найлонов пазарски плик. Хинзелман сигурно беше в „Елена“ и Шадоу искаше да му покаже че в книгата се споменава дядо му. Тръгнаха със Сам един до друг по алеята. Шадоу отвори вратата на гаража и момичето прихна.
— Майко мила! — възкликна тя, след като видя тойотата. — Колата на Пол Гънтър. Купил си колата на Пол Гънтър. Майко мила!
Шадоу и отвори вратата. После заобиколи автомобила и също се качи.
— Познаваш ли колата?
— Отпреди две-три години, когато идвах на гости на Магс. Тъкмо аз го убедих да я боядиса морава.
— А! — каза Шадоу. — Хубаво е да имаш кого да виниш.
Изкара автомобила на улицата. Слезе и затвори вратата на гаража. Пак се качи. Сам го погледна някак странно, сякаш увереността бе започнала да я напуска. Шадоу си пристегна колана, а тя каза:
— Добре де. Глупаво е да го правя. Да се качвам в колата на психар убиец.
— Последния път те возих и не ти се случи нищо — напомни Шадоу.
— Убил си двама души — рече Сам. — Федералните служби те издирват. А сега разбирам, че живееш с фалшиво име до сестра ми. Освен ако Майк Айнсел не ти е истинското име.
— Не е — отговори Шадоу и въздъхна. — Не ми е истинското име.
Беше му неприятно да го казва. Сякаш се разделяше с нещо важно и като отричаше Майк Айнсел, го зарязваше на произвола на съдбата, сякаш се сбогуваше с приятел.
— Ти ли уби ония мъже?
— Не.
— Дойдоха у нас и заявиха, че са ни видели заедно. И онзи тип ми показа твои снимки. Как ли се казваше… господин Хат180? Не. Господин Таун. Беше като в „Беглеца“. Но аз отвърнах, че не съм те виждала.
— Благодаря ти.
— И така — рече Сам. — Кажи ми какво става. Няма да издавам тайните ти, ако и ти не издаваш моите.
— Аз не знам твои тайни — напомни Шадоу.
— Е, знаеш, че именно на мен ми е хрумнало да боядисаме колата морава и така съм накарала няколко окръга наоколо да презрат Пол Гънтър и да му се присмиват и той се е видял принуден да напусне завинаги града. Е, бяхме си надрусани — призна момичето.
— Съмнявам се това да е кой знае каква тайна — възрази Шадоу. — Сигурно всички в Лейксайд са знаели. Вашето мораво е точно като на човек, който се е надрусал.
А после тя каза много тихо, много бързо:
— Ако ще ме убиваш, моля те, не ми причинявай болка. Не трябваше да се качвам с теб. Каква тъпачка съм! Мога да те издам на полицията. Господи!
Шадоу въздъхна.
— Никога не съм убивал човек. Наистина. А сега ще те закарам в „Елена“ — рече той. — Ще пийнем по нещо. Но ако кажеш, обръщам колата и те откарвам у вас. При всички положения се надявам, че няма да извикаш ченгетата.
Мълчаха, докато минаваха по моста.
— Кой все пак е убил онези мъже? — попита Сам.
— И да ти кажа, няма да повярваш.
—
Сега вече говореше ядосано. Шадоу се запита дали е било разумно да носи вино на вечерята. В момента животът със сигурност не беше каберне.
— Не е лесно да повярваш.
— Аз мога да повярвам във всичко — каза му тя. — Нямаш и
— Така ли?
— Мога да повярвам в неща, които са истина, и мога да повярвам в неща, които не са истина, мога да повярвам в неща, които никой не знае дали са истина. Мога да повярвам в Дядо Коледа и във великденското зайче, и в Мерилин Монро, и в „Бийтълс“, и в Елвис, и в господин Ед. Лисън181… вярвам, че хората се поддават на усъвършенстване, че познанието е неизчерпаемо, че светът се управлява от тайни банкови картели и че редовно е посещаван от извънземни, добри, които приличат на сбръчкани лемури, и лоши, които осакатяват добитъка и ни искат водата и жените. Вярвам, че бъдещето всмуква, вярвам, че бъдещето разтриса, вярвам, че някой прекрасен
