се видите с вуйчо ми или може би да му предадете.
— Със сигурност мога да попитам. Изчакайте, Майк. Тук има един човек, който иска да поговори с вас.
Слушалката бе прехвърлена на някого, после мъгляв женски глас каза:
— Здрасти, скъпи. Липсваш ми.
Шадоу беше сигурен, че никога не е чувал този глас. Но той я познаваше. Беше сигурен, че я познава…
„Остави — пророни насън в съзнанието му мъглявият глас. — Остави всичко“.
— Кое беше онова момиче, с което се целуваше, скъпи? Опитваш се да ме накараш да ревнувам ли?
— Само приятели сме — отговори Шадоу. — Според мен тя бе решила да докаже нещо. А ти откъде знаеш, че ме е целувала?
— Където и да отидат моите хора, аз имам очи — отговори тя. — Внимавай, скъпи…
След кратко мълчание отново се обади господин Ибис.
— Майк?
— Да.
— Нещо не мога да се свържа с вуйчо ви. Явно е зает. Но ще се опитам да предам съобщение на леля ви Нанси. Успех. Линията заглъхна.
Шадоу продължи да седи и да чака Чад да се върне. Седеше в празния кабинет и се чудеше с какво да се поразсее. От немайкъде отново взе „Протоколите“, отвори ги някъде по средата и се зачете.
През декември 1876 година бил внесен проектоуказ, който бил приет с осем гласа „за“ и четири „против“ и който забранявал храченето и плюенето по тротоарите и по подовете в обществените сгради, както и хвърлянето на тютюн във всякакъв вид.
На тринайсети декември 1876 година изчезнала дванайсетгодишната Леми Хотола — „има опасения, че се е загубила, след като е изпаднала в делириум“. „Веднага пратихме хора да я издирват, но им попречи снегът, който заслепява“. Съветът гласувал единодушно да изпрати своите съболезнования на семейство Хотола.
След една седмица бил потушен пожарът, който избухнал в конюшнята на Олсен, но не нанесъл щети и не отнел живот, бил той на човек или на кон.
Шадоу плъзна поглед по ситния шрифт на колоните. Не видя някъде другаде да се споменава за Леми Хотола.
После, тласкан от нещо повече от приумица, разлисти страниците за зимата на 1877 година. Намери онова, което търсеше, споменаваше се в точка „Разни“ от януарските протоколи: „на 18 декември бе изчезнала Джеси Ловат, «негърче», чиято възраст не се посочваше. Всички смятали, че вероятно е била похитена от така наречените амбулантни търговци“. Семейство Ловат не беше получило съболезнования.
Шадоу тъкмо преглеждаше протоколите от зимата на 1878 година, когато Чад Мълиган почука и влезе — имаше вид на засрамено дете, донесло вкъщи слаба бележка.
— Господин Айнсел — поде той. — Майк. Наистина съжалявам. Лично на мен си ми много симпатичен. Но това, знаеш, не променя нищо.
Шадоу каза, че знаел.
— Нямам друг избор — продължи Чад. — Трябва да те арестувам, защото си пуснат от затвора предсрочно.
После Мълиган му прочете правата. Попълни някакви документи. Взе му отпечатъци. Заведе го по коридора в окръжния затвор, разположен в другия край на сградата.
В единия край на помещението имаше дълъг плот и няколко врати, две открити килии и врата към трета. Едната от килиите беше заета — на циментово легло спеше мъж, завит с тънко одеяло. Другата беше празна.
Зад плота седеше сънена жена в кафява униформа — гледаше по бялото портативно телевизорче Джей Лено. Взе от Чад документите и се подписа, че й е предал Шадоу. Чад остана още малко и попълни още някакви книжа. Жената излезе иззад плота, претърси с потупване Шадоу, взе всичките му лични вещи: портфейл, монети, ключа от входната врата, книгата, ръчния часовник, и ги сложи върху плота, после му връчи найлонов плик с оранжеви дрехи вътре и му каза да отиде в откритата килия и да се преоблече. Можел да не сваля бельото и чорапите си. Той влезе в килията, облече си оранжевите дрехи и обу джапанките. В помещението вонеше ужасно. Отзад върху оранжевата куртка, която си сложи направо през главата, пишеше с големи черни букви: „ЗАТВОР НА ОКРЪГ ЛЪМБЪР“.
Металната тоалетна в килията се беше запушила и беше пълна чак до ръба с кафява боза от втечнени фекалии и гадна пикоч с вид на бира.
Шадоу се върна в първото помещение и предаде на жената дрехите си, които тя сложи в найлоновата торба, при останалите му вещи. Беше прегледал портфейла си, преди да го връчи.
— Пазете го — беше казал на жената. — Тук, вътре, е целият ми живот.
Жената взе портфейла и го увери, че при тях ще е на сигурно място. Попита Чад не е ли вярно, той вдигна очи от последните документи, които попълваше, и заяви, че Лиз казвала истината, досега не били губили лични вещи на задържани.
Докато се беше преобличал, Шадоу бе пъхнал четиристотинте долара, които бе извадил ловко от портфейла, в чорапите си заедно със сребърния долар със Свободата, който бе скрил в шепата си, докато беше изпразвал джобовете си.
— Имате ли нещо против да си дочета книгата? — попита Шадоу, след като излезе от килията.
— Извинявай, Майк. Правилникът си е правилник — отсече Чад.
Лиз сложи вещите на Шадоу в торба в служебната стая. Чад каза, че оставял Шадоу в кадърните ръце на офицер Бют. Лиз изглеждаше уморена и не обърна внимание на думите му. Чад си тръгна. Телефонът иззвъня и Лиз — офицер Бют де — вдигна слушалката.
— Добре — каза тя. — Добре. Не се безпокойте. Добре. Няма страшно. Добре. Затвори и направи физиономия.
— Проблеми ли? — попита Шадоу.
— Да. Е, не съвсем. Може да се каже и така. От Милуоки пращат човек, който да ви вземе.
— Защо това да е проблем?
— Трябва да ви държа тук, при мен, три часа — обясни тя. — А ей оная килия… — Жената посочи килията при вратата, със заспалия мъж вътре. — Заета е. Онзи се опита да се самоубие, сега го държим под око. Не бих ви сложила при него. Но не си струва труда да ви вписвам в регистрите на окръжния затвор и после да ви отписвам. — Тя поклати глава. — А вие надали искате да ви вкарвам там… — Жената посочи празната килия, където Шадоу се беше преоблякъл. — Клозетът е задръстен. Вони, та не се търпи, нали?
— Да. Много.
— Какво да се прави, човещина. Дано по-скоро се преместим новата сграда. Някоя от жените, които бяха тук вчера, сигурно си е пуснала вътре тампона. Все им повтарям да не го правят. Има си кошчета за това. Задръстват тръбите. Всеки тампон, пуснат в клозета, струва на окръга стотачка за водопроводчик. И така, мога да ви оставя тук, отпред, ако ви сложа белезници. Или отивате в килията. — Тя го погледна. — Сам изберете.
— Не си умирам по белезниците — отвърна Шадоу. — Но ще предпочета тях.
Жената свали от колана си белезници, после потупа полуавтоматичното оръжие в кобура, сякаш да напомни на Шадоу, че то е там.
— Ръцете на гърба — рече тя.
Белезниците му стискаха — той имаше широки китки. После жената му сложи букаи на глезените и го отведе да седне на пейката в другия край на плота, при стената.
— А сега — рече му — ти няма да безпокоиш мен и аз няма да безпокоя теб.
Обърна телевизора така, че и Шадоу да вижда.
— Благодаря — каза той.
— Когато получим новата сграда — вметна жената, — всички тези безумия ще ни бъдат спестени.
