случайно надзърне. Убиваше времето. Беше вцепенен.

Изведнъж ужасно му домъчня за Уензди. Липсваше му неговата самоувереност и поведение. Убедеността му.

Отвори длан, погледна Госпожа Свобода, сребърен профил. Долепи пръсти до монетата, стисна ги силно. Запита се дали ще стане един от хората, получили доживотна присъда за нещо, което не са извършили. Ако изобщо се стигнеше дотам. От онова, което бе видял от господин Уърлд и господин Таун, те нямаше да се посвенят да го извадят от системата. Шадоу може би щеше да има нещастието да загине в автомобилна катастрофа по пътя до следващото място за лишаване от свобода. Или щяха да го застрелят при опит за бягство. Никак не беше изключено.

В помещението от другата страна на стъклото имаше раздвижване. Офицер Лиз натисна някакво копче, отвори се врата, която Шадоу не виждаше, в стаята влезе чернокож мъж в кафява шерифска униформа и бързо отиде при плота.

Шадоу пак пъхна монетата от един долар в чорапа си.

Новодошлият подаде някакви документи, Лиз ги прегледа набързо и ги подписа. Влезе и Чад Мълиган, който каза на новопоявилия се няколко думи, после отключи килията и влезе при Шадоу.

— Значи така. Дошли са да те откарат. Доколкото разбирам, застрашаваш националната сигурност. Знаеш ли?

— Тъкмо ще напишат сензационен материал за първата страница на „Лейксайд Нюс“ — отвърна Шадоу.

Чад го погледна безизразно.

— Че си с неустановена самоличност и са те прибрали отново на топло, защото си нарушил условната присъда ли? На това сензация ли му викаш?

— Така ли стоят нещата?

— Така поне ми казаха — рече Чад Мълиган.

Този път Шадоу сам протегна ръце и Чад му сложи белезниците. Щракна и букаите, както и пръта, който ги съединяваше с белезниците.

Шадоу си помисли: „Ще ме изкарат навън. Дали да не се опитам да избягам… с букаи, белезници и тънки оранжеви дрехи в снега“, и още докато го мислеше, осъзна колко глупаво и безнадеждно е.

Чад го изведе в предното помещение. Лиз беше изключила телевизора. Чернокожият заместник-шериф го огледа.

— Едър е — сподели той с Чад.

Лиз му подаде плика с личните вещи на Шадоу и той се подписа, че го е получил.

Чад погледна Шадоу, после заместник-шерифа. Рече му тихо, но достатъчно високо, за да го чуе и Шадоу:

— Вижте какво. Все пак искам да отбележа, че съм притеснен от начина, по който става всичко това.

Заместник-шерифът кимна.

— Отнесете въпроса към съответните органи, господине. На нас е възложено само да го откараме.

Чад се свъси и се извърна към Шадоу.

— Добре — каза му. — През тази врата към рампата.

— Моля?

— Отвън. Където е колата. Лиз отключи вратите.

— Постарайте се оранжевата униформа да се върне право тук — заръча тя на заместник-шерифа. — След като изпратихме последния задържан в Лафейет, така и не видяхме отново униформата. Те струват пари на окръга.

Изведоха Шадоу при рампата, където чакаше автомобил. Не беше на шерифството. Беше най- обикновена черна кола. До нея стоеше друг заместник-шериф, прошарен и бял, с мустаци; пушеше цигара. Когато се приближиха, той я смачка с крак и отвори задната врата, та Шадоу да се качи.

Той седна спънато, защото белезниците и букаите му пречеха. Между предната и задната част на автомобила нямаше метална решетка.

Двамата заместник-шерифи се качиха отпред. Чернокожият запали двигателя. Зачакаха да се отвори вратата на двора.

— Хайде, хайде — заподканя чернокожият заместник-шериф, като барабанеше с пръсти по волана.

Чад Мълиган почука по страничното стъкло. Белият заместник-шериф погледна мъжа зад волана, после смъкна прозореца.

— Станала е грешка — рече Чад. — Исках само да ви кажа.

— Вече разбрахме какво е мнението ви и ще го предадем на съответните органи — отговори мъжът зад волана.

Вратите към външния свят се отвориха. Още се сипеше сняг, въртеше се шеметно пред фаровете на автомобила.

Мъжът зад волана натисна педала за газта и потеглиха към главната улица.

— Чу ли за Уензди? — попита човекът зад волана. Сега гласът му звучеше различно, като на по-стар човек, познато. — Мъртъв е.

— Да. Знам — отвърна Шадоу. — Видях по телевизията.

— Смотаняци — рече белият офицер. Това бе първото, което казваше, гласът му беше пресипнал, с акцент, Шадоу го познаваше, както и гласа на мъжа зад волана. — Слушайте какво ви казвам, смотаняци, пълни смотаняци.

— Благодаря, че дойдохте да ме измъкнете — промълви Шадоу.

— Няма нищо — отговори мъжът зад волана. В светлината на задаващата се кола лицето му вече изглеждаше по-старо, а самият той — по-дребен. Последния път, когато Шадоу го беше виждал, човекът бе с лимоненожълти ръкавици и карирано сако. — Бяхме в Милуоки. Когато се обади Ибис, се наложи да караме като луди.

— Ти какво си мислиш, че ще ги оставим да те тикнат зад решетките и да те пратят на електрическия стол, при положение че аз още чакам да ти пръсна черепа с чука? — попита мрачно белият заместник- шериф и затърси из джоба си пакета цигари.

Говореше с източноевропейски акцент.

— Не ми се мисли какво ще стане след час, ако не и по-малко, когато наистина дойдат да те вземат — отбеляза господин Нанси, който от минута на минута заприличваше все повече на себе си. — Преди да излезем на магистрала петдесет и три, ще спрем, за да смъкнем тия окови и да се преоблечеш.

Чернобог показа ключ за белезници и се усмихна.

— Мустаците ти ми харесват — каза Шадоу. — Отиват ти. Чернобог прокара по тях пожълтял пръст.

— Благодаря.

— А Уензди… — поде Шадоу. — Наистина ли е мъртъв? Това не е номер, нали?

Даде си сметка, че още храни някаква надежда, колкото и глупаво да бе това. Ала от изражението на Нанси разбра всичко, каквото му бе нужно да знае, и надеждата угасна.

ПРИСТИГАНЕ В АМЕРИКА XIV хилядолетие пр. Хр.

Било студено и тъмно, когато получила видението, защото далечната северна дневна светлина била сив сумрак по средата на деня, който идвал и си отивал, и пак идвал: кратка почивка между мраковете.

По тогавашните представи племето не било голямо: номади от северните степи. Имали си бог — череп на мамут, и кожата на мамут, направена на нещо като грубо наметало. Наричали го Нунюнини. Когато не били на път, той почивал на дървено скеле колкото човешки ръст.

Жената била жрица на племето, пазителка на тайните, и се казвала Ацула, лисицата. Ацула вървяла пред двамата мъже от племето, които носели своя бог върху дълги пръти, увит в мечи кожи, за да е невидим за очите на неверниците и във времена, когато не е свят.

Племето кръстосвало с шатрите си из тундрата. Най-хубавата от шатрите била направена от еленова кожа и служела за светилище, вътре в нея имало четирима: жрицата Ацула, старейшината на племето

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату