Издъхнала в подножието на канарите, когато пролетното слънце достигнало връхната си точка. Не доживяла да види Новия свят и племето навлязло без жрица в тези земи.
Хората се покатерили по канарите и поели на юг и на запад, докато не намерили долина със сладка вода и реки, гъмжащи от сребърна риба, и дивеч, който дотогава не бил виждал човеци и бил толкова кротък, че се налагало хората да плюят и да се извинят на духовете на зверовете, преди да ги убият.
Далани родила три момченца и някои твърдели, че Калану е сътворила най-голямата магия и е направила, каквото мъж прави на своята невеста, други обаче разправяли, че старият Гугвай не бил чак толкова стар и можел да прави компания на една млада невеста, когато мъжът й е далеч, а когато Гугвай умрял, Далани със сигурност не родила повече деца.
Времето на ледовете идвало, времето на ледовете си отивало и хората се пръснали по земите, за да създадат нови племена и да изберат нови тотеми: гарвани и лисици, мечки и големи котки, и бизони, и всеки звяр бележел самоличността на племето, всеки бил бог.
Мамутите от новите земи били по-едри и тромави, а също по-глупави от мамутите в сибирските степи, и в новите земи не се срещали гъби със седем точки, и Нунюнини вече не говорел на племето.
А в дните на внуците на Далани и на внуците на Калану отряд воини от голямо могъщо племе се връщал от север — били ходили на лов за роби и открили долината на първите хора: избили повечето мъже и взели в плен жените и много от децата.
С надеждата за милост едно от децата ги отвело при пещерата в планината, където те намерили череп на мамут, дрипавите останки на наметалото от мамутска кожа, дървена чаша и съхранената глава на пророчицата Ацула.
Някои воини от новото племе искали да вземат свещените предмети и да ги отнесат, да откраднат боговете на първите хора и да си присвоят мощта им; други обаче били против и казали, че тези предмети няма да им донесат друго освен несполуки и ще им навлекат гнева на техните богове (защото това били хора от племе, прекланящо се пред гарвана, а гарваните са ревниви богове).
И така, те хвърлили предметите по нанадолнището, в дълбока урва, и повели заедно със себе си оцелелите от първите хора в дългия път на юг. И племената на гарвана, племената на лисицата набирали и набирали мощ по тези земи, и не след дълго Нунюнини бил напълно забравен.
ТРЕТА ЧАСТ
МИГЪТ НА БУРЯТА
Глава 14
Хората се лутат в мрак, не знаят какво да правят, имах малък светилник, ала и той угасна. Протягам ръка. Дано ти също протягаш ръка. Просто искам да бъда с теб във мрака.
Смениха автомобила в пет сутринта на летището в Минеапо-лис, на паркинга за дълъг престой. Качиха се на последния етаж, където сградата на паркинга е открита за небето.
Шадоу взе оранжевата униформа, белезниците и букаите, сложи ги в плика от амбалажна хартия, където за кратко бяха прибрани личните му вещи, сгъна го и го пусна в кофата за боклук. Бяха чакали десет минути, когато от летището излезе младеж с гърди като бъчва и дойде при тях. Ядеше пакетче пържени картофи, купено от „Бъргър Кинг“. Шадоу го позна веднага: след като си бяха тръгнали от Къщата върху скалата, младежът беше седял отзад в автомобила и си беше тананикал с такъв плътен глас, че колата се бе разтресла. За през зимата си беше пуснал прошарена брада, каквато преди нямаше. Тя го състаряваше.
Мъжът избърса в дънките мазнината по ръцете си и протегна огромна длан на Шадоу.
— Чух за смъртта на Всеотеца — каза той. — Ще си платят, и то от скъпо по-скъпо.
— Уензди баща ли ви беше? — попита Шадоу.
— Той беше баща на всички — отвърна мъжът. Плътният му глас трепна. — Предайте им, предайте на всички, че когато има нужда от нас, ще се явят всичките ми хора.
Чернобог махна люспица тютюн от зъбите си и я изплю в замръзналата киша.
— И колко сте? Десет? Двайсет?
Брадата на младежа с гърди като буре щръкна.
— Десетима от нас не се ли равняват на сто от тях? В битка кой ще устои и на един от моите хора? Но в покрайнините сме повече. Има наши хора и в планините. В Катскилските планини и по тузарските градове на Флорида. Държат секирите наострени. Само да ги повикам, и ще дойдат.
— Направи го, Елвис — прикани господин Нанси.
Поне на Шадоу му се стори, че е казал „Елвис“. Нанси беше сменил униформата на заместник-шериф с дебела кафява жилетка, кадифен панталон и кафяви мокасини.
— Повикай ги. Старият негодник би искал точно това.
— Те го предадоха. Те го убиха. Присмивах се на Уензди, но не съм бил прав. Вече никой от нас не е в безопасност — каза мъжът с име, което звучеше като Елвис. — Но вие можете да разчитате на нас.
Той потупа леко Шадоу по гърба и за малко да го просне на земята. Все едно да те потупа топовно гюле.
Чернобог оглеждаше паркинга. По едно време рече:
— Извинявайте, че питам, но кое е новото ни превозно средство?
Мъжът с гърди като буре посочи.
— Ето го. Чернобог изсумтя.
— Това ли?
Беше микробус Фолксваген, модел 1970 година. На задния прозорец беше сложена голяма лепенка с нарисувана на нея дъга.
— Хубаво превозно средство. Онези очакват да се придвижвате с всичко друго, само не и с това.
Чернобог обиколи микробуса. После се закашля с разтрисаща дробовете кашлица, старческа, като на човек, който пуши и в пет сутринта. Изхрачи се, изплю се, долепи длан до гърдите си и ги разтърка, за да му олекне.
— Да. С всичко друго, само не и с това. А какво ще стане, ако от полицията ни спрат, за да търсят хипари и дрога? А? Не сме тук, за да се возим на магически автобуси. Не бива да бием на очи.
Брадатият отключи микробуса.
— Ченгетата ще ви погледнат, ще видят, че не сте хипари, и ще ви махнат с ръка за довиждане. По- добра дегизировка от това не може да има. И за такова отрицателно време не успях да намеря друго.
Чернобог очевидно смяташе да продължи разпрата, но господин Нанси се намеси благо.
— Ти, Елвис, ни се притече на помощ. Много сме ти признателни. Сега автомобилът трябва да се върне в Чикаго.
— Ще го оставим в Блумингтън — рече брадатият. — Вълците ще се погрижат за него. Не се притеснявайте. — Той се извърна отново към Шадоу. — Още веднъж моите съболезнования, споделям болката ви. Успех. И ако на вас се падне да правите бдението, имате моята възхита и състрадание. — Той му стисна ръката с ръка като боксова ръкавица. Шадоу го заболя. — Предайте на трупа му, когато го видите. Предайте му, че Алвис186, син на Виндалф, ще отстоява вярата.
В микробуса миришеше на пачули187, на отдавна използван тамян и на тютюн. По пода и стените беше залепен избелял розов мокет.
— Кой беше този? — попита Шадоу, докато изкарваше микробуса от гаража и сменяше със стържене скоростите.
— Той сам каза: Алвис, син на Виндалф. Цар е на джуджетата. Най-силното, най-могъщото, най- великото от всички джуджета.
