Американски богове

— Но той не е джудже — напомни Шадоу. — Висок е колко… сигурно метър и седемдесет — метър и седемдесет и два.

— И това го превръща във великан сред джуджета — каза зад него Чернобог. — Той е най-високото джудже в Америка.

— А какво беше онова за бдението? — попита Шадоу. Двамата мъже не отговориха. Шадоу погледна господин Нанси, който се беше вторачил през прозореца.

— Е? Той спомена за някакво бдение. Чухте го.

Чернобог каза от задната седалка:

— Не ти се налага да го правиш.

— Какво да правя?

— Бдение. Той просто много приказва. Джуджетата са страшно бъбриви. Не мисли за това. По-добре го забрави.

Да пътуваш на юг беше като да пътуваш напред във времето. Снеговете малко по малко се заличаваха и на другата сутрин, когато микробусът навлезе в Кентъки, съвсем изчезнаха. В Кентъки зимата вече беше свършила, задаваше се пролет. Шадоу започна да се пита дали има някакво уравнение, което да го обяснява: вероятно на всеки осемдесет километра на юг той навлизаше още един ден в бъдещето.

Щеше да сподели с някого какво му е хрумнало, ако господин Нанси не спеше на седалката до него, а Чернобог не хъркаше все по-силно отзад.

В този мит времето сякаш бе подвижна конструкция, илюзия, която Шадоу си представяше, докато пътуваше. Усети, че забелязва болезнено остро птиците и животните: виждаше гарвани, които кълвяха отстрани по банкета или направо на пътя на микробуса, животинки, прегазени от автомобилите, из небето на цели ята кръжаха птици, които оставяха едва ли не логичен рисунък, от моравите пред къщите и от оградите ги гледаха котки.

Чернобог изхърка, събуди се и бавно седна.

— Присъни ми се странен сън — каза той. — Сънувах, че наистина съм Белобог. Че откакто свят светува, всички са ни смятали за двама: бог на светлината и бог на мрака, но сега, когато и двамата сме стари, разбирам, че през цялото време ме е имало само мен и че съм им давал подаръци и после съм си ги взимал.

Той откъсна филтъра на цигара „Лъки Страйк“, лапна я и запали.

Шадоу смъкна прозореца и попита:

— Не те ли е страх да не се разболееш от рак на белите дробове?

— Самият аз съм рак — отговори Чернобог. — Не се плаша от себе си.

Обади се и Нанси:

— Такива като нас не хващат рак. Ние не боледуваме от атеросклероза, Паркинсон или сифилис. Трудни сме за убиване.

— Уензди го убиха — напомни Шадоу.

Отби, за да зареди бензин, после спря пред съседния ресторант за ранна закуска. Тъкмо влязоха, и телефонният автомат при входа започна да дрънчи.

Дадоха поръчката на възрастна жена с разтревожена усмивка, която, преди да дойдат, седеше и четеше евтино издание на „Какво искаше да каже сърцето ми“ на Джени Къртън. Жената въздъхна, после отиде при телефона, вдигна слушалката и каза:

— Да. — Погледна пак към заведението и рече: — Да. Доколкото виждам, са те. Изчакайте малко. — Върна се при господин Нанси. — Вас търсят.

— Добре — каза господин Нанси. — Много ви моля, госпожо, постарайте се картофите наистина да са опържени. Дори препържени. — После отиде при телефона. — Същият. И защо решихте, че съм толкова тъп, та да ви повярвам? Мога да го намеря — каза той, — знам къде е. Да — рече. — Разбира се, че го искаме. Знаете, че го искаме. А аз знам, че вие искате да се отървете от него. Не ми пробутвайте тия дивотии.

Затвори и се върна на масата.

— Кой беше? — попита Шадоу.

— Не се представи.

— Какво искат?

— Предложиха примирие, докато ни върнат тялото.

— Лъжат — отсече Чернобог. — Искат да ни примамят да отидем и после ще ни убият. Както постъпиха с Уензди. Не го ли правя и аз постоянно? — допълни той с мрачна гордост.

— На неутрална територия е — каза Нанси. — Наистина неутрална.

Чернобог прихна. Смехът му прозвуча като метално топче, което се търкаля в сух череп.

— И аз навремето говорех така. Елате на неутрална територия, казвах, а през нощта се вдигахме и ги избивахме до крак. Хубави времена бяха.

Господин Нанси сви рамене, сдъвка един от препържените до тъмнокафяво картофи и се усмихна одобрително.

— Хммм. Това вече са картофи — отбеляза той.

— Не бива да вярваме на тези хора — настоя Шадоу.

— Слушай, аз съм по-стар от теб — рече господин Нанси и удари с все сила по дъното на бутилката с кетчуп, от който капна върху изгорелите картофи. — За един следобед мога да бъда с повече жени, отколкото ти за цяла година. Мога да танцувам като ангел, да се бия като притисната до стената мечка, да планирам по-хитро от лисица, да пея по-благозвучно от славей…

— И какво общо има това?… Нанси впи кафяви очи в Шадоу.

— И те бързат да се отърват от тялото толкова, колкото ние бързаме да го приберем.

— Няма такова неутрално място — каза Чернобог.

— Има — възрази господин Нанси. — Центърът.

В най-добрия случай си е сложно да определиш точния център на каквото и да било. При живите същества — например при хората или континентите — сложното е, че този център все ни се изплъзва: къде е центърът на един човек? Къде е центърът на един сън? В случая с континенталните Съединени щати да включваме ли Аляска, когато се опитваме да намерим центъра? Или Хавайските острови?

В началото на двайсети век направили от картон огромен макет на САЩ, долните четирийсет и осем щата, и за да намерят центъра, се опитали да го закрепят върху карфица, докато не открили една- единствена точка, където макетът се задържал.

Както би се досетил почти всеки, точният център на континенталните Съединени щати се оказал на няколко километра от Лебънън, щата Канзас, в свинефермата на Джони Криб. През трийсетте години на миналия век жителите на Лебънън били готови да вдигнат паметник насред свинефермата, но Джони Криб отсякъл, че не иска милиони туристи да му влизат, да му се разхождат из фермата и да му тревожат свинете, затова сложили паметника на географския център на Съединените щати на три километра северно от града. Изградили парк, вдигнали в него каменен монумент, а на монумента закрепили месингова плоча. Асфалтирали пътя до града и край паметника дори построили мотел, понеже били сигурни, че туристите ще започнат да прииждат на цели тълпи. После зачакали. Туристи не дошли. Не дошъл никой.

Сега това е малък тъжен парк с преносим параклис, толкова тесен, че в него не може да се проведе и опело, и с мотел, чиито прозорци приличат на мъртви очи.

— И така — обобщи господин Нанси, докато навлизаха в Хюмънсвил188 (нас. 1084 души), щата Мисури, — точният център на Щатите представлява малък занемарен парк, пустееща църква, купчина камъни и изоставен мотел.

— Свинеферма — намеси се Чернобог. — Току-що каза, че истинският център на Щатите се намира в свинеферма.

— Не е важно къде се намира — отвърна господин Нанси. — Важно е къде хората мислят, че се намира. И бездруго е въображаем. Затова е от значение. Хората отстояват само въображаеми неща.

— Хората като мен ли? — попита Шадоу. — Или хората като вас?

Нанси не каза нищо. Чернобог издаде звук, който можеше да е смях, но можеше да е и презрително сумтене.