Надявам се тази вечер да уредим нещата по възможно най-благоприятния начин.
Вратата на главния вход се отвори.
— Кой знае защо, Тото, не вярвам, че още сме в Канзас — заяви дебелото хлапе, което Шадоу бе видял за последно в лимузината.
— В Канзас сме — рече господин Нанси. — Струва ми се, че днес прекосихме почти целия щат. Колко равно е всичко наоколо.
— В мотела няма осветление, няма ток, няма топла вода — каза дебелото хлапе. — И не се обиждайте, но вие наистина се нуждаете от топла вода. Смърдите така, сякаш цяла седмица не сте слизали от този микробус.
— Според мен е съвсем излишно да стигаме чак дотам — рече мило жената. — Тук всички сме приятели. Влезте. Ще ви покажем стаите. Ние взехме първите четири. Покойният ви приятел е в петата. Всички стаи след петата са празни, можете да избирате. Опасявам се, че това тук не е „Фор Сизънс“192, но всъщност кое ли е?
Тя им отвори вратата към фоайето. В него миришеше на мухъл, на влага, прах и разложение.
Във фоайето, в почти непрогледния мрак седеше мъж.
— Гладни ли сте? — попита той.
— Никога не отказвам да хапна — отвърна господин Нанси.
— Шофьорът отиде да вземе хамбургери — каза мъжът. — Ще се върне скоро. — Той погледна нагоре. Беше прекалено тъмно, за да види лицата, но рече: — Едър мъж. Вие сте Шадоу, нали? Тъпанарят, който уби Уди и Стоун.
— Не — отговори Шадоу. — Друг ги уби. И аз знам кой си ти. — Наистина знаеше. Беше прекарал известно време в главата на този мъж. — Ти си Таун. Преспа ли вече с вдовицата на Уд?
Господин Таун падна от стола. На кино е забавно, в истинския живот беше просто недодялано. Той се изправи бързо и пристъпи към Шадоу. Шадоу го погледна отгоре и рече:
— Не започвай нещо, което не си готов да довършиш.
Господин Нанси хвана леко Шадоу над лакътя.
— Примирие, забрави ли? — натърти той. — Ние сме в центъра.
Господин Таун се обърна, пресегна се през плота и взе три ключа.
— Вие сте в дъното на коридора — обясни той. — Дръжте.
Връчи ключовете на господин Нанси и се отдалечи в сумрака на коридора. Чуха как една от мотелските врати се отваря, чуха и как се затръшва.
Господин Нанси подаде един от ключовете на Шадоу, другия на Чернобог.
— В микробуса има ли фенер? — попита Шадоу.
— Не — отговори господин Нанси. — Но какво, като е тъмно. Не бива да се страхуваш от тъмното.
— Не се страхувам — каза Шадоу. — Страхувам се от хората в тъмното.
— Хубаво е да е тъмно — намеси се Чернобог. Явно не му беше трудно да види къде стъпва и ги поведе по тъмния коридор, после пъхна ключовете в ключалките, без да ги търси. — Аз ще съм в десета стая — съобщи той. После каза: — Медия. Май съм чувал за нея. Нали тя уби децата си?
— Това е друга жена — рече господин Нанси. — Но е извършила същото.
Господин Нанси беше в осма стая, а Шадоу бе срещу тях двамата, в девета. Вътре миришеше на влага, на прах, на запус-тение. Имаше легло и дюшек отгоре, но не и чаршафи. От здрача навън през прозореца се процеждаше малко светлина. Шадоу седна на дюшека, изу си обувките и се опъна. През последните няколко дни бе седял прекалено дълго зад волана. Може би заспа.
Вървеше.
Дрехите му се вееха от студения вятър. Снежинките бяха почти колкото кристалчета прах и се носеха на вихрушка заедно с вятъра.
Имаше дървета, които през зимата бяха без листа. От двете му страни имаше високи хълмове. Беше късен зимен следобед: небето и снегът бяха придобили един и същ наситен оттенък на моравото. Някъде отпред — на тази светлина бе невъзможно да определи разстоянията — мигаха пламъците, жълти и оранжеви, на огромен огън. Пред Шадоу по снега бавно вървеше сив вълк. Шадоу спря. Вълкът също спря, обърна се и зачака. Едното му око проблесна в жълтеникавозелено. Шадоу сви рамене и продължи към пламъците; вълкът закрета пред него.
Огромният огън гореше в средата на малка гора. Сигурно имаше стотина дървета, насадени в две редици. По дърветата висяха сенки. В края на редиците имаше постройка, която приличаше малко на преобърната лодка. Беше от дърво, по стените й имаше дървени същества и дървени лица: змейове, грифони, тролове и глигани… и всички танцуваха в трепкащата светлина на огъня.
Той беше толкова висок, че Шадоу едвам се приближи. Вълкът тръгна да обикаля бавно около пукащите пламъци.
Вместо вълка от другата страна на огъня излезе мъж. Подпираше се на дълга тояга.
— Намираш се в Упсала в Швеция — каза мъжът с позна дрезгав глас. — Преди около хилядолетие.
— Уензди? — попита Шадоу.
Мъжът продължи да говори, сякаш Шадоу го нямаше.
— Първо всяка година, после, когато се настани тлента и те станаха немарливи, веднъж на девет години принасяха тук жертви. Жертвата на деветте дни. Всеки ден в продължение на девет дни обесваха на дърветата в горичката девет звяра. Един от тези зверове задължително беше човек.
Той се дръпна от светлината на огъня, тръгна към дърветата и Шадоу го последва. Докато вървеше към дърветата, сенките по тях се проясниха: крака, очи, езици, глави. Шадоу поклати глава: имаше нещо тягостно, тъжно и същевременно нереално — дотолкова, че да е смешно, — в това да видиш бик, който виси, обесен на дърво. Мина покрай обесен елен, вълкодав, кафява мечка, дорест кон с бяла грива, малко по-голям от пони. Кучето още беше живо: през няколко секунди риташе и се гърчеше и увесено на въжето, издаваше тих измъчен стон.
Мъжът, след когото вървеше Шадоу, вдигна тоягата — чак сега, докато крачеше, Шадоу забеляза, че това всъщност е копие, — и разпра с него корема на кучето с един-единствен разрез надолу. Върху снега изпадаха вътрешности, над които се виеше пара.
— Посвещавам тази смърт на Один — каза тържествено мъжът. — Това е само жест — добави той, като се извърна отново към Шадоу. — Но жестовете са всичко. Смъртта на едно куче олицетворява смъртта на всички кучета. Жертваха в моя прослава деветима мъже, те обаче въплъщаваха всички мъже, всичката кръв, цялата мощ. Но това не беше достатъчно. Един ден кръвта спря да се лее. Вяра без кръв ни води само дотук. Трябва да се лее кръв.
- Видях те как умираш — каза Шадоу.
— При боговете важна е не смъртта — заяви сянката и сега вече Шадоу беше сигурен, че това е Уензди, никой друг не влагаше в думите такава оскърбителна, такава дълбоко цинична радост. — Важна е възможността да възкръснеш. А когато се лее кръв…
Той махна с ръка към животните, към хората, увиснали по дърветата.
Шадоу не можеше да каже дали мъртвите човеци, покрай които минаваха, са повече или по-малко ужасяващи от животните: ако не друго, човеците поне са знаели каква участ ги очаква. От тях се носеше силната миризма на пиене, от което се подразбираше, че им е било разрешено да притъпят болката по пътя към бесилото, докато животните просто са били линчувани, били са теглени живи и ужасени. Лицата на мъжете бяха съвсем младички: никой от тях не изглеждаше на повече от двайсет.
- Кой съм аз? — попита Шадоу.
— Ти ли? — рече мъжът. — Ти си възможност. Бил си част от велика традиция. Макар че и двамата сме дотолкова съпричастни към делото, че сме готови да умрем за него. Нали?
- Кой си ти? — попита Шадоу.
