Шадоу се опита да се понамести отзад в микробуса. Беше спал съвсем малко. Имаше лошо предчувствие. По-лошо, отколкото в затвора, по-лошо, отколкото когато Лора беше дошла при него и му беше казала за обира. Това не беше добре. Косата на тила му настръхна, той се почувства зле и на няколко пъти на талази — го плисна страх.
Господин Нанси зави, навлезе в Хюмънсвил и спря пред един супермаркет. Отиде вътре и Шадоу го последва. Чернобог остана да чака на паркинга, за да изпуши една цигара.
Някакъв рус младеж, почти момче, редеше по щандовете овесени ядки.
— Ей! — каза господин Нанси.
— Ей! — отвърна младежът. — Вярно е, нали? Убили са го.
— Да — потвърди господин Нанси. — Убиха го.
Младежът стовари върху рафта няколко кутии „Капън Крънч“.
— Въобразяват си, че могат да ни смажат като хлебарки — рече той. Около китката си носеше потъмняла сребърна гривна. — Не е толкова лесно да ни смажат, нали?
— Не е — съгласи се господин Нанси.
— Аз ще бъда там, господине — рече младежът с блеснали воднистосини очи.
— Знам, че ще бъдеш, Годион189 — отвърна господин Нанси.
Той купи няколко големи бутилки кока-кола, опаковка тоалетна хартия, в която имаше шест рула, кутия зловещи на вид пурети, банани и пакетче ментова дъвка.
— Свястно момче е. Дошъл е тук през седми век. Уелсец.
Микробусът закриволичи първо на запад, после на север.
Пролетта помръкна, отново се превърна в зима, озовала се в задънена улица. Канзас бе безрадостно сив, с цвета на самотните облаци, празните прозорци и разбитите сърца. Шадоу се беше запалил да търси радиостанции, стараеше се да угоди и на господин Нанси, който обичаше обзорни предавания и танцова музика, и на Чернобог, който предпочиташе класическа музика, колкото по-тягостна, толкова по-добре, каквато излъчваха по по-крайните евангелистки религиозни станции. Лично Шадоу си падаше по старите парчета.
Надвечер по молба на Чернобог спряха в покрайнините на Черилвейл190 (нас. 2464 души), щата Канзас. Чернобог ги заведе на ливада извън града. В сенките на дърветата още имаше сняг, тревата беше с цвят на пръст.
— Чакайте тук — рече Чернобог.
Отиде сам в средата на ливадата. Известно време стоя там на вяъра от края на февруари. Първо сведе глава, после започна да ръкомаха.
— Сякаш разговаря с някого — отбеляза Шадоу.
— С призраци — уточни господин Нанси. — Преди повече от столетие са му се кланяли тук. Принасяли са му човешки жертви, правили са възлияния с чук. След време хората се досетили защо мнозина от непознатите, минали през града им, не са се веснали повече. Някои от труповете били скрити именно тук.
Чернобог се върна от средата на ливадата. Сега мустаците му изглеждаха по-тъмни, в бялата му коса имаше и черни кичури. Той се усмихна и оголи металния си зъб.
— Сега се чувствам добре. Охх. Някои неща остават, кръвта остава най-дълго.
Върнаха се през ливадата при мястото, където бяха оставили микробуса. Чернобог запали цигара, но не се закашля.
— Правели са го с чук — рече той. — Вотан предпочита бесилките и копията, аз обаче си държа на чука…
Той се пресегна с пожълтял от никотина пръст и чукна силно Шадоу точно по средата на челото.
— Много те моля, не го прави — рече учтиво Шадоу.
— Много те моля, не го прави — повтори подигравателно Чернобог. — Един ден, приятелю, ще взема чука и ще те ударя доста по-силно, забрави ли?
— Не съм забравил — отговори Шадоу. — Но ако ме чукнеш още веднъж по главата, ще ти счупя ръката.
Чернобог изсумтя презрително. После каза:
— Те, тукашните хора, трябва да са благодарни. Тук се съсредоточи огромна сила. Цели трийсет години, след като принудиха хората ми да се скрият, тази земя, същата тази земя ни даде най-великата кинозвезда на всички времена. Няма по-велика от нея.
— Джуди Гарланд ли? — попита Шадоу. Чернобог поклати рязко глава.
— Говори ти за Луиз Брукс191 — поясни господин Нанси.
Шадоу реши да не пита коя е Луиз Брукс. Вместо това рече:
— Вижте, когато Уензди е отишъл да разговаря с тях, пак е имало примирие.
— Да.
— И сега ще отидем да вземем от тях тялото на Уензди пак защото сме сключили примирие.
— Да.
— Знаем, че те ме искат мъртъв, искат да ме отстранят от пътя си.
— Те искат всички ние да сме мъртви — отвърна Нанси.
— Едно не разбирам: защо смятаме, че този път ще играят честно? Нали излъгаха Уензди?
— Точно заради това се срещаме в центъра — каза Чернобог. После се свъси. — Той… Каква беше думата? Обратното на свещен?
— Нечестив — напомни му Шадоу, без да се замисля.
— Не — рече Чернобог. — Когато едно място е по-малко свещено от всяко друго. С отрицателна святост. Места, където не можеш да построиш храм. Места, където хората не ходят или ако отидат, бързат да си тръгнат. Места, където боговете стъпват само ако са принудени.
— Не знам — отговори Шадоу. — Струва ми се, че няма такава дума.
— Цяла Америка носи малко от това — продължи Чернобог.
— Точно по тази причина не сме добре дошли тук. Но центърът — продължи той. — В центъра е най- лошо. Той е като минирано поле. Там всички стъпваме прекалено предпазливо и просто не можем да нарушим примирието. — Бяха стигнали при микробуса. Чернобог потупа Шадоу по ръката над лакътя. — Не се притеснявай — рече му с мрачна убеденост. — Никой няма да те убие. Никой освен мен.
Същия ден вечерта, малко преди да се е мръкнало напълно, Шадоу намери центъра на Щатите. Беше на полегато възвишение северозападно от Лебънън. Той заобиколи малкия хълмист парк, мина покрай преносимия параклис и каменния паметник и видя със свито сърце строения през петдесетте години едноетажен мотел в края на парка. Отпред беше спрян мощен черен джип марка „Хъмви“, който сякаш бе отразен в криво огледало — беше тумбест, безсмислен и грозен като бронирана кола. Вът-ре в сградата не светеше.
Спряха отстрани на мотела и докато спираха, от сградата излезе мъж в шофьорска униформа и фуражка. Фаровете на микробуса го осветиха. Той вдигна учтиво ръка към фуражката си, качи се на джипа и подкара нанякъде.
— Голям автомобил, малка пишка — каза господин Нанси.
— Как мислите, дали тук имат легла? — попита Шадоу. — Не съм спал в легло вече не помня колко дни. Този мотел изглежда така, сякаш чака да го съборят.
— Собственост е на някакви ловци от Тексас — обясни господин Нанси. — Идват тук веднъж в годината. Убий ме, но не мога да ти кажа какво толкова ловуват. Само пречат мотелът да бъде разрушен.
Слязоха от микробуса. Пред мотела ги чакаше жена, която Шадоу не познаваше. Беше с безупречен грим и безупречна прическа. Заприлича му на всички водещи, които е виждал сутрин по телевизията — задължително седяха в студио, което изобщо не приличаше на всекидневна.
— Радвам се да ви видя — каза жената. — Вие
