Чукане на вратата… сега през прозореца проникваше лунна светлина. Шадоу трепна и седна.
— Вечерята — каза гласът на Медия.
Шадоу си обу обувките, отиде при вратата, излезе в коридора. Някой беше намерил свещи и фоайето бе озарено от мъжди-ва жълта светлина. Влезе шофьорът на джипа „Хъмви“ — носеше мукавен поднос и хартиен плик. Беше облечен с дълго черно палто, на главата беше с шофьорска фуражка с козирка.
— Извинявайте, че се забавих — каза той пресипнало. — Взех за всички еднакво: два хамбургера, голяма порция пържени картофи, голяма кола и ябълков сладкиш. Аз ще хапна в автомобила.
Остави покупките, после излезе навън. Фоайето се изпълни с миризмата на храна от заведение за бързо хранене. Шадоу взе плика и раздаде храната, салфетките, пакетчетата кетчуп.
Започнаха да ядат, без да казват нищо; свещите примигваха и разтопеният восък сълзеше.
Шадоу усети, че Таун се е вторачил в него. Обърна леко стола, така че да е с гръб към стената. Медия ядеше хамбургера със салфетка, закрепена точно под устните, за да маха трохите.
— О. Страхотно. Тия хамбургери са почти студени — каза дебелото хлапе.
Още беше с тъмни очила, което според Шадоу беше безсмислено и глупаво: в помещението все пак беше тъмно.
— Съжалявам — отвърна Таун. — Най-близкият „Макдоналдс“ е в Небраска.
Изядоха изстиналите хамбургери и студените пържени картофи. Дебелото хлапе понечи да отхапе от парчето ябълков сладкиш и пълнежът потече по брадичката му. Най-неочаквано сладкишът се оказа още горещ.
— Ау! — каза той. Избърса го с длан и облиза пръсти, за да ги почисти. — Пари! — рече дебелото хлапе. — Тия сладкиши са като бомба със закъснител, само чакат да гръмнат.
На Шадоу му идеше да го удари. Идеше му да го удари още откакто след погребението на Лора неговите приятелчета го бяха натъпкали в лимузината.
— Не може ли просто да вземем тялото на Уензди и да се махаме оттук? — попита той.
— В полунощ — отговориха едновременно господин Нанси и дебелото хлапе.
— Тези неща трябва да се правят според правилата — уточни Чернобог.
— Да — каза Шадоу. — Но никой не ми казва какви са тези правила. Постоянно ми говорите за тях, а аз дори не знам каква игра играете бе, хора.
— Как каква! — рече бодро-бодро Медия. — Игра, при която всеки се отървава от всичко излишно.
— Според мен всичко това е пълна дивотия — каза Таун. — Но щом правилата им ги правят щастливи, службите, за които работя, също са щастливи и така всички са щастливи. — Той се оригна от кока- колата. — Всички да са на линия в полунощ. Взимате тялото и се разкарвате. А ние ви махаме мило за довиждане. А после вече ще ви погнем като плъхове, каквито всъщност сте си.
— Ей — рече дебелото хлапе на Шадоу. — Покрай това се сетих. Казах ти да предадеш на шефа си, че е история. Предаде ли му?
— Предадох му — отговори Шадоу. — И знаеш ли какво ми каза той? „Ако случайно видиш пак това сополиво копеленце, му предай да не забравя, че днешното бъдеще е утрешно минало“.
Уензди не беше казвал нищо такова. Но тези хора явно харесваха изтърканите фрази. Тъмните очила отразяваха трепкащите пламъчета на свещите и Шадоу ги виждаше като очи.
Дебелото хлапе каза:
— Тук е ужасно влажно. Няма ток. Няма обхват за безжичните. А ако се налага да говориш по стационарен телефон, вече си се върнал в каменната ера.
Изсмука през сламката колата до дъно и пусна чашата на масата. Шадоу се пресегна и прибра боклуците на дебелото хлапе в книжния плик. После каза:
— Ще отида да видя центъра на Щатите.
Стана и излезе в нощта. Господин Нанси го последва. Тръгнаха заедно през малкия парк, не промълвиха и дума, докато не стигнаха при каменния паметник. Вятърът ги блъскаше, духаше на пориви, ту от една, ту от друга посока.
— И така — каза той. — Сега какво?
В тъмното небе беше увиснал блед полумесец.
— Сега се върни в стаята си — отговори Нанси. — Заключи вратата. Опитай се да поспиш. В полунощ ни предават тялото. И после се омитаме оттук. Центърът не е спокойно място за никого.
— Щом казваш.
Господин Нанси всмукна от дима на пуретата.
— Това не биваше да се случва изобщо — каза той. — Не биваше. Хора като нас, ние… — Той замахна с пуретата, все едно ловеше като с въдица думата, после сякаш промуши с нея нещо пред себе си. — Ние сме
— И какво значи това? — попита Шадоу. — Че сега вече схватката е приключила, така ли? Че битката се е състояла?
Господин Нанси изсумтя презрително.
— Ти да не си се побъркал? Те убиха Уензди. Убиха го и почнаха да се перчат с това. Разгласиха го. Показаха го по всички канали на онези, които имат очи да видят. Не, Шадоу. Битката едва е започнала.
Той се наведе, заби пуретата в подножието на каменния паметник и я остави там като жертвоприношение.
— Преди се шегуваше — заяви Шадоу. — Сега вече не.
— Напоследък е трудно да намериш шеги. Уензди е мъртъв. Влизаш ли вътре?
— След малко.
Нанси тръгна към мотела. Шадоу протегна ръка и докосна камъните на паметника. Прокара едрите си пръсти по студената месингова табела. После се обърна, отиде в мъничкия бял параклис и влезе през отвора без врата в мрака. Седна на най-близката скамейка, затвори очи, сведе глава и се замисли за Лора и за Уензди, и за това какво е да си жив.
Зад него се чу изтракване, някой тътрузеше обувка по пръстта. Шадоу изправи гръб и се обърна. Точно при входа стоеше някой, тъмна сянка на фона на звездите. Върху нещо метално проблесна лунна светлина.
— Ще ме застреляте ли? — попита Шадоу.
— Господи… де да можех — отговори Таун. — За самозащита е, нищо повече. И какво, молиш се, а? Успяха ли да ти втълпят, че са богове? Те не са никакви богове.
— Не се молех — възрази Шадоу. — Просто мислех.
— Мен ако питаш, са мутанти — продължи Таун. — Еволюционен експеримент. Малко дарбица да хипнотизират, малко фокуси-мокуси и могат да накарат хората да повярват в какво ли не. Нищо, за което да пишеш вкъщи. Толкоз. В края на краищата умират като хората.
— Винаги са умирали — рече Шадоу. Изправи се и Таун отстъпи крачка назад. Шадоу излезе от параклисчето, а господин Таун продължи да се държи на разстояние. — Ей — каза Шадоу. — Знаеш ли коя е била Луиз Брукс?
