Шофьорът щракна със запалка за еднократна употреба „Бик“ и именно в жълтата светлина на пламъка Шадоу видя лицето на мъжа, всъщност го виждаше за пръв път, и го позна, и започна да разбира.
Шадоу познаваше това дълго лице. Знаеше, че под черната шофьорска фуражка има ниско подстригана оранжева коса. Знаеше, че когато устните му се усмихват, се набръчкват на цяла плетеница от груби белези.
— Добре изглеждаш, момчето ми — каза шофьорът.
— Ти ли си, Тъжния?
Шадоу се взря предпазливо в някогашния си съкилийник.
Затворническите приятелства са хубаво нещо: благодарение на тях оцеляваш на лоши места и в тежки времена. Ала затворническото приятелство приключва при портала на затвора и един приятел оттам, появил се отново в живота ти, е в най-добрия случай нееднозначна благословия.
— Божичко. Лайсмит Тъжния — възкликна Шадоу, после се чу какво казва и проумя. — Локи — рече той. — Локи Лъжеца.
— Бавен си — рече Локи, — но накрая все пак загряваш.
И устните му се извиха в нашарена с белези усмивка, а в сенките на очите му затанцува жарава.
Седнаха в стаята на Шадоу в изоставения мотел, седнаха на леглото, в двата края на дюшека. Звуците, долитащи откъм стаята на дебелото хлапе, бяха почти заглъхнали.
— Извади късмет, че лежахме заедно в затвора — отбеляза Локи. — Без мен нямаше да оцелееш през първата година.
— Ако си искал, си могъл да се измъкнеш от затвора, нали?
— По-лесно е човек да си излежи присъдата. — Той замълча и добави: — Трябва да разбереш това с боговете. То не е магия.
Това е да бъдеш, но не такъв, какъвто си, а
— Защо беше в килията ми?
— Съвпадение. Чисто съвпадение.
— А сега си шофьор в противниковия лагер.
— Щом предпочиташ да ги наричаш така. Зависи от коя страна стоиш. Както ги виждам аз нещата, съм шофьор в отбора на победителите.
— Но вие с Уензди, вие сте били от една и съща страна на барикадите, и двамата сте…
— От северния пантеон. И двамата сме от северния пантеон. Това ли се опитваш да кажеш?
— Да.
— Е, и?
Шадоу се поколеба.
— Сигурно сте били приятели. Навремето.
— Не. Никога не сме били приятели. Не съжалявам, че е мъртъв. Просто ни възпираше нас, останалите. Сега, когато вече го няма, другите ще се видят принудени да погледнат истината в очите: или се променят, или умират, или се развиват, или погиват. Него го няма. Войната приключи.
Шадоу го погледна озадачен.
— Не си толкова глупав — каза той. — Винаги си бил много умен. Смъртта на Уензди няма да сложи край на нищо. Тя просто принуди онези, които изчакваха, да застанат на страната на едните или на другите.
— Смесваш метафорите, Шадоу. Лош навик.
— Все едно — рече Шадоу. — Пак си е истина. Божичко. Смъртта му направи за един миг онова, което той се опитваше да постигне през последните няколко месеца. Сплоти ги. Даде им нещо, в което да вярват.
— Възможно е — сви рамене Локи. — Доколкото знам, от тази страна на барикадата смятат, че щом са премахнали от пътя си размирника, са отстранили и размириците. Но това изобщо не ме засяга. Аз съм шофьор.
— Кажи ми тогава защо всички се занимават с мен? — попита Шадоу. — Държат се така, сякаш съм важен. Защо е толкова важно какво правя точно аз?
— Убий ме, не знам. Беше важен за нас, защото беше важен за Уензди. А защо точно… предполагам, че това е поредната малка житейска загадка.
— Писна ми от загадки.
— Така ли? Аз пък мисля, че те придават вкус на света. Както солта в задушеното.
— Значи си техен шофьор. Всичките ли ги возиш?
— Който има нужда — отговори Локи. — Вадя си хляба. Той доближи ръчния си часовник до лицето си и натисна едно копченце: циферблатът грейна в меко синьо, което озари лицето му и то стана някак уплашено, плашещо.
— До полунощ остават пет минути. Време е — каза Локи. — Идваш ли?
Шадоу си пое дълбоко дъх и отговори:
— Идвам.
Вървяха по тъмния мотелски коридор, докато не стигнаха пета стая.
Локи извади от джоба си кибрит и запали една от клечките, като я драсна в нокътя си. Тутакси блесна пламък и Шадоу го заболяха очите. Фитилът на първата свещ примига и се разгоря. На втората също. Локи драсна още една клечка и продължи да пали почти стопените свещи: бяха наслагани по перваза, по горната табла на леглото и по мивката в ъгъла на стаята.
От стената, където обикновено стоеше, леглото бе изтикано в средата на мотелската стая, така че между него и стените от двете страни имаше няколко крачки разстояние. Леглото бе покрито с чаршафи, със стари мотелски чаршафи на дупки и петна. Върху тях лежеше Уензди, съвсем неподвижен.
Беше със светлия костюм, в който бе облечен и когато го застреляха. Дясната страна на лицето му бе непокътната, съвършена, недокосната от кръвта. Лявата представляваше ръбеста пихтия, лявото му рамо и костюмът отпред бяха изпъстрени с тъмни петна. Ръцете му бяха от двете страни на тялото. Изражението върху онова, което беше останало от лицето му, бе всичко друго, но не и умиротворено: върху него се четеше обида, силна обида, кръвна обида, изпълнена с омраза, гняв, крайно безумие. На някакво равнище то изглеждаше и удовлетворено.
Шадоу си представи как обиграните ръце на господин Чакал премахват тази омраза и мъка, как правят от восък и грим ново лице на Уензди, придавайки му окончателно спокойствие и достойнство, каквито дори смъртта му беше отказала.
Въпреки всичко тялото не изглеждаше по-малко след смъртта. И още миришеше леко на „Джак Даниълс“.
Вятърът откъм равнините се засилваше, Шадоу го чуваше как вие из стария мотел на въображаемия център на Щатите. Свещите върху перваза капеха и трепкаха.
Шадоу чу стъпки в коридора. Някой почука на една от вратите, извика: „Побързай, ако обичаш, време е“, и те започваха да влизат един по един със сведени глави.
Пръв дойде Таун, следван от Медия, господин Нанси и Чернобог. Последно се появи дебелото хлапе — имаше по лицето си току-що избили синини, устните му мърдаха, сякаш то си повтаряше някакви думи, макар да не издаваше и звук. Шадоу усети, че му е мъчно за него.
Без да казват и дума, те се наредиха около тялото, на една ръка разстояние един от друг. Обстановката в стаята беше набожна — силно набожна по начин, какъвто Шадоу не бе изживявал. Не се чуваше и звук, ако не се брояха воят на вятъра и пукотът на свещите.
— Дошли сме всички тук, на това безбожно място — подхвана Локи, — за да предадем тялото на това лице на онези, които ще се разделят с него както подобава, според обредите. Ако някой иска да каже нещо, нека го направи сега.
— Аз няма да говоря — рече Таун. — Не го познавах отблизо. А и цялата тази работа ми е неприятна.
