Американски богове

— Приятелка ли ти е?

— Не. Кинозвезда от едно градче на юг оттук.

Таун се замисли.

— Може би си е сменила името и е станала Лиз Тейлър или Шарън Стоун, или не знам какво — предположи той отзивчиво.

— Може би.

Шадоу тръгна към мотела. Таун не изоставаше от него.

— Трябваше сега да лежиш отново в затвора — каза господин Таун. — И да си чакаш реда да ти изпълнят смъртната присъда.

— Не съм убил колегите ти — отсече Шадоу. — Но ще споделя с теб какво ми каза един навремето, още докато бях зад решетките. Нещо, което никога не забравям.

— И какво е то?

— В цялата Библия има един-единствен човек, на когото Исус е обещал лично да го прати в рая. Не на Петър, не на Павел, не на тези там. Този човек е бил осъден разбойник, изпълнявали са смъртната му присъда. Затова не замахвай срещу хората, които си чакат реда да им изпълнят смъртните присъди. Те може би знаят нещо, което ти не знаеш.

Шофьорът стоеше до джипа „Хъмви“.

— Добър вечер, господа — поздрави той, докато минаваха покрай него.

— Добър вечер — отвърна, господин Таун. После каза на Шадоу: — Лично мен всичко това изобщо не ме вълнува. Правя каквото нареди господин Уърлд. Така е по-лесно.

Шадоу отиде по коридора в девета стая.

Отключи, влезе и каза:

— Извинявайте. Мислех, че това е моята стая.

— Вашата е — потвърди Медия. — Аз ви чакам.

Шадоу видя на лунната светлина косата й и бледото й лице. Жената седеше на леглото сковано като стара мома.

— Ще намеря друга стая.

— Няма да се заседявам — рече тя. — Реших, че сигурно е редно да ви направя едно предложение.

— Добре. Направете ми предложение.

— Отпуснете се — подкани Медия. В гласа й се долавяше усмивка. — Стоите като глътнал бастун. Вижте какво, Уензди е мъртъв. Не дължите на никого нищо. Елате при нас. Време е да се присъедините към отбора на победителите.

Шадоу не каза нищо.

— Можем, Шадоу, да ви направим прочут. Можем да ви дадем власт над убежденията, думите, облеклото, мечтите на хората. Искате ли да бъдете следващият Кари Грант? Можем да направим така, че това да се случи. Можем да ви превърнем в следващите „Бийтълс“.

— Беше по-приятно, когато ми предложихте да видя циците на Луси — рече Шадоу. — Ако това изобщо бяхте вие.

— А — каза жената.

— Стаята ми трябва. Лека нощ.

— Можем, разбира се — рече тя, сякаш Шадоу не е казал нищо, — да обърнем нещата. Можем да направим живота ви ад. Можете да се превърнете в посмешище, Шадоу. Или всички да ви запомнят като чудовище. Да ви запомнят завинаги, но като Мансън193, като Хитлер… това харесва ли ви?

— Извинявайте, госпожо, но съм малко уморен — каза Шадоу. — Ще ви бъда признателен, ако си тръгнете.

— Предложих ви целия свят — отговори жената. — Докато издъхвате в някоя канавка, ще си спомните за това.

— Ще го имам предвид — рече той.

Парфюмът на жената продължи да се усеща и след като тя си тръгна. Шадоу легна на голия дюшек и се замисли за Лора, но както и да си я спомнеше: Лора, която мята фризби, Лора, която яде компот без лъжица, Лора, която се превива от смях или му показва еротичното бельо, което си е купила, докато е била на конференция на туристическите агенции в Анахайм, — тя неизменно се преобразяваше в съзнанието му в Лора, която е захапала члена на Роби, а един камион ги блъсва от пътя и ги запраща в небитието. После чу думите й и от тях както винаги го заболя:

„Ти не си мъртъв — каза с тихия си глас Лора в главата му. — Но не съм сигурна и че си жив“.

Почука се. Шадоу стана и отвори вратата. Беше дебелото хлапе.

— Тия хамбургери — каза то. — Ама че гадост. Можеш ли да повярваш? Осемдесет километра до „Макдоналдс“. Не си и представях, че на света има нещо, което да отстои на цели осемдесет километра от „Макдоналдс“.

— Тази стая се превръща в нещо като Централна гара — отбеляза Шадоу. — И така, предполагам, си тук, за да ми предложиш свободата на интернет, ако премина на ваша страна. Прав ли съм?

Дебелото хлапе трепереше.

— Не. Ти вече си труп — каза то. — Ти… ти си скапан ръкопис с илюстрации, написан с готически шрифт. И да опиташ, не можеш да се превърнеш в хипертекст. Аз… аз съм синаптичен, докато ти си синоптичен…

Шадоу усети, че младежът мирише странно. Навремето в затвора, в килията отсреща имаше един тип, Шадоу така и не беше разбрал как се казва. Веднъж посред бял ден се бе съблякъл чисто гол и бе започнал да разправя на всички, че бил пратен да ги отведе, да отведе наистина добрите като него със сребърен космически кораб, който щял да ги откара на съвършено място. Това бе последният път, когато Шадоу го беше видял. Дебелото хлапе миришеше като онзи човек.

— Има ли някаква причина да дойдеш тук?

— Просто исках да си поговорим — отвърна дебелото хлапе. В гласа му имаше хленч. — В моята стая е страшно. Нищо повече. Направо си е страшно. Осемдесет километра до най-близкия „Макдоналдс“, можеш ли да повярваш? Дали да не остана тук, при теб?

— Ами приятелите ти от лимузината? Дето ме удариха? Защо не помолиш тях да постоят с теб?

— Тук не пускат деца. Това е мъртва зона.

— До полунощ има доста време, а до развиделяване — още повече — каза Шадоу. — Може би се нуждаеш от почивка. За себе си знам, че се нуждая.

Известно време дебелото хлапе мълча, после кимна и излезе.

Шадоу затвори вратата и заключи. Легна отново на дюшека.

След малко започна шумът. Трябваше да мине известно време, докато Шадоу разбере какво става, после отключи вратата и излезе отвън в коридора. Беше дебелото хлапе, което се бе прибрало в стаята си. Чуваха се звуци, сякаш то мята нещо огромно по стените на стаята. От тях Шадоу се досети, че се мята самото хлапе.

— Аз съм! — хлипаше то. Или може би: — Насън!

Шадоу така и не разбра.

— Тихо! — чу се рев откъм стаята на Чернобог по-нататък по коридора.

Шадоу отиде във фоайето и излезе от мотела. Беше уморен. Шофьорът още стоеше до джипа — тъмна сянка с фуражка с козирка.

— Сън ли не ви лови, господине? — попита той.

— Да — потвърди Шадоу.

— Една цигара, господине?

— Не, благодаря.

— Нали нямате нищо против аз да запаля една?

— Пушете си.