започва срещу магазина за килими и мокети на Двайсето авеню.
— Не. Никога.
— Е, доста красиво е — рече жената.
Беше изключително красиво. Шадоу остави колата в края на града и тръгна по пътя, криволичещ провинциален път, който се виеше около хълмовете източно от града. Всеки от хълмовете беше покрит с кленове без листа, с бели като кост брези, тъмни ели и борове.
По едно време с него покрай пътя тръгна и малка тъмна котка. Беше с цвят на кал и бели предни лапки. Шадоу отиде при нея. Тя не побягна.
— Ей, котко — каза без притеснение той.
Котката наклони глава на една страна, погледна го с изумрудени очи и после изсъска — не на него, а на нещо отстрани на пътя, нещо, което той не виждаше.
— Няма страшно — рече Шадоу.
Котката бавно прекоси пътя и изчезна в нивата с неприбрана царевица.
На следващия завой Шадоу излезе при малко гробище. Надгробните камъни бяха почернели от времето, макар че при много имаше наскоро сложени букети. Около гробището нямаше зид или ограда, само по краищата бяха насадени ниски черници, огънати от леда и старостта. Шадоу прекрачи леда и размекнатия сняг, струпани отстрани на пътя. Входът на гробището беше отбелязан с два каменни стълба, макар че между тях нямаше портичка. Шадоу влезе между тях в гробището.
Тръгна да се разхожда из него, като гледаше надгробните камъни. Нямаше надписи, които да са по- късни от 1969 година. Шадоу избръска снега от един здрав на вид гранитен ангел и се облегна на него.
Измъкна книжното пликче от джоба си и извади пирожката. В зимния въздух се понесе леката миризма на пара. И пирожката миришеше много хубаво. Шадоу отхапа.
Нещо зад него изшумоли. Той си помисли за миг, че е котката, после обаче долови парфюм и под парфюма миризмата на тлен.
— Моля те, не ме гледай — каза тя зад него.
— Здравей, Лора — отвърна Шадоу.
Помисли си, че гласът й може би е колеблив, дори малко уплашен. Лора каза:
— Здрасти, Пале.
Той отчупи малко от пирожката.
— Искаш ли?
Сега тя стоеше точно зад него.
— Не — отговори Лора. — Изяж я. Вече не ям храна. Шадоу изяде пирожката. Беше вкусна.
— Искам да те погледна — каза той.
— Няма да ти хареса — отвърна му тя.
— Моля те!
Лора излезе иззад каменния ангел. Шадоу я погледна на дневна светлина. Някои неща бяха различни и някои неща бяха същите. Очите й не се бяха променили, както и кривата обнадежденост на усмивката й. Много очевидно Лора беше много мъртва. Шадоу си дояде пирожката. Дръпна се от ангела и изтръска трохите в хартиения плик, после го сгъна и го прибра в джоба си.
След времето, което беше прекарал в погребалния дом в Кайро, му беше някак по-лесно в присъствието на Лора. Не знаеше какво да й каже.
Студената й ръка затърси неговата и той я стисна леко. Усещаше как сърцето му бие в гърдите. Беше уплашен и онова, което го плашеше, бе нормалността на този миг. Беше му много добре с Лора до него, още малко, и да поиска да стои тук вечно.
— Липсваш ми — призна Шадоу.
— Тук съм — каза Лора.
— Точно тогава ми липсваш най-много. Когато си тук. По-лесно е, когато не си тук, когато си само призрак от миналото или сън от друг живот.
Тя стисна пръстите му.
— Е — каза той. — Какво е да си мъртъв?
— Трудно — рече Лора. — Продължава вечно.
Тя отпусна глава върху рамото му и това за малко да го сломи. Той каза:
— Искаш ли да се поразходим?
— Разбира се.
Лора му се усмихна — притеснена крива усмивка върху мъртво лице. Излязоха от малкото гробище и хванати за ръка, тръгнаха по пътя обратно към града.
— Къде беше? — попита Лора.
— Тук — отвърна Шадоу. — Почти през цялото време.
— От Коледа — каза тя. — Сякаш те изгубих. Понякога знаех къде си — няколко часа, няколко дни. А ти постоянно се местеше. После изчезваше.
— Бях в този град — рече Шадоу. — Лейксайд. Хубав малък град.
— О — каза Лора.
Вече не беше в синия костюм, в който я бяха погребали. Сега беше облечена в няколко пуловера, дълга тъмна пола и високи виненочервени ботуши. Шадоу каза, че са хубави.
Лора понаведе глава. Усмихна се.
— Страхотни са, нали? Намерих ги в един голям магазин за обувки в Чикаго.
— И какво те накара да дойдеш от Чикаго?
— О, не идвам от Чикаго, Пале. Бях тръгнала на юг. Беше ми студено. Човек би си помислил, че студът ще ми е приятен. Но вероятно се дължи на това, че съм мъртва. Не го възприемам като студ. Възприемам го като
— Мисля, че не си ходила там — каза Шадоу. — Поне не си го споменавала никога.
— Така ли? Значи може би е някой друг. Не знам. Помня чайките… хвърлях във въздуха хляб на чайките, на стотици чайки, цялото небе се превръщаше в нищо освен чайки и те махаха с криле и хващаха хляба във въздуха. — Тя замълча. — Ако не съм го видяла аз, значи го е видял някой друг.
Иззад завоя се показа кола. Шофьорът им махна. Шадоу също му махна. Струваше му се чудесно, повече от нормално да се разхожда с жена си.
— Приятно е — каза Лора, сякаш прочела мислите му.
— Да — съгласи се Шадоу.
— Когато се получи повикването, се наложи да се върна бър-зо. Тъкмо бях стигнала Тексас.
— Повикването ли?
Тя го погледна. Златната монета около врата й проблесна.
— Почувствах го като повикване — обясни Лора. — Започнах да мисля за теб. Колко ми се иска да те видя. Беше като глад.
— Значи си знаела, че съм
— Да. — Тя спря. Свъси се, горните й зъби се забиха в синята й долна устна и я захапаха леко. — Знаех. Изведнъж знаех, Помислих си, че ме викаш, но ти не си ме викал, нали?
— Не.
— Не си искал да ме видиш.
— Не че не съм искал. — Той се поколеба. — Да. Не исках да те виждам. Болката е прекалено силна.
Снегът под краката им скърцаше и блестеше като диаманти там, където слънцето се отразяваше в него.
— Сигурно е тежко да не си жив — поде Лора.
— Искаш да кажеш, че ти е тежко да си мъртва ли? Виж, все ще измисля как да те възкреся, за да си наистина жива. Мисля, че съм на прав път…
— Не — прекъсна го тя, — исках да кажа, че съм признателна. Надявам се да е по силите ти. Направих много лоши неща… — Лора поклати глава. — Всъщност говорех за теб.
